Кен Фолет - Опасно богатство

Беше пристигнала в последния възможен момент. Чу традиционния вик: „Всички изпращачи да слизат на брега!“, точно когато носачите вкараха багажа й в каютата. След като си тръгнаха, тя излезе на тясната палуба и вдигна яката на палтото си, за да се предпази от снега. Облегна се на парапета и погледна надолу. Стената на кораба се спускаше отвесно към водата, където един влекач вече чакаше в готовност да издърпа големия презокеански лайнер от пристанището в открито море. Тя наблюдаваше как прибират едно по едно подвижните мостчета, отвързват въжетата и ги хвърлят на пристана. Прозвуча сирената, тълпата на кея нададе гръмогласни възгласи и корабът бавно, едва забележимо започна да се движи.

Огъста се върна в каютата си и затвори вратата. Разсъблече се, без да бърза, и си облече копринена нощница с подходящ копринен халат. После извика стюарда и му каза, че за тази вечер повече няма да има нужда от услугите му.

— Да ви събудя ли сутринта, милейди?

— Не, благодаря. Ще позвъня.

— Много добре, милейди.

Огъста заключи вратата зад него.

А после отвори пътническия си сандък и пусна Мики да излезе.

Той се запрепъва из просторната каюта, след което се стовари на леглото.

— Бог да ми е на помощ, помислих си, че ще умра! — простена.

— Бедничкият ми, къде те боли?

— Краката.

Тя започна да разтрива прасците му. Мускулите се бяха схванали. Огъста размачкваше стегнатите възли с пръсти. Усещаше топлината на кожата му през плата на панталоните. Дълго време бе минало, откакто за последно бе докосвала мъж по този начин. По гърлото й плъзна горещина.

Често бе мечтала да направи това, да избяга с Мики Миранда — и преди, и след смъртта на съпруга си. Винаги я бе спирала мисълта за всичко, което щеше да изгуби: къщата си, прислугата, парите за дрехи, положението в обществото, както и властта, с която разполагаше семейството. Но фалитът на банката така или иначе й бе отнел тези неща и сега бе свободна да се отдаде на желанията си.

— Вода — немощно се примоли Мики.

Огъста му наля една чаша от оставената до леглото кана. Той се преобърна и седна, за да я поеме от ръцете й, после я изпи наведнъж.

— Искаш ли още… Мики?

Той поклати отрицателно глава.

Огъста взе чашата.

— Изгуби кутийките за енфие — каза той. — Чух всичко. Тази свиня Хю!

— Но ти имаш много пари — отбеляза тя, после посочи шампанското в кофата с лед. — Трябва да го отворим. Измъкнахме се от Англия! Ти си спасен!

Той се взираше в гърдите й. Огъста осъзна, че зърната й са се втвърдили от възбуда и че Мики ги вижда през коприната на нощницата. Прииска й се да му каже: „Можеш да ги докоснеш, ако желаеш“, но се подвоуми. Имаха предостатъчно време, нощта бе пред тях. Цялото пътуване бе пред тях. Всъщност, имаха цял живот за това. Изведнъж обаче усети, че повече не може да чака. Изпитваше срам и вина, но копнееше да прегърне голото му тяло и този копнеж бе по-силен от срама. Седна на ръба на леглото. Взе ръката му, поднесе я към устните си и целуна дланта; после я притисна към бюста си.

Той я погледна любопитно за миг, след това започна да гали гръдта й през плата. Допирът му бе нежен. Пръстите му докосната чувствителното зърно и Огъста ахна от удоволствие. После Мики промени подхода си — взе едната й гърда в дланта си, повдигаше я и я мачкаше. Хвана зърното с палеца и показалеца си и го стисна. Тя затвори очи. Той я ощипа по-силно, така че да я заболи. А после изведнъж така силно и злобно извъртя зърното, че Огъста изкрещя, отдръпна се и скочи на крака.

— Ти, тъпа пачавра такава! — изсумтя той и също стана от леглото.

— Не! — възкликна тя. — Не!

— Наистина ли смяташе, че ще се оженя за теб?

— Да.

— Нямаш пари, вече не разполагаш с влияние, банката фалира, а ти успя да изгубиш дори кутийките. За какво си ми такава?

Тя усети силна болка в гърдите си, сякаш някой бе пробол сърцето й с нож.

— Каза, че ме обичаш…

— Ти си на петдесет и осем — майка ми е на толкова, за бога! Стара си и си сбръчкана, и подла, и егоистична… Не бих те чукал, дори да бе последната жена на земята!

Прималя й. Опита се да прогони сълзите, но без успех. Те изпълниха очите й и Огъста започна да се тресе от отчаян плач. Беше съсипана. Нямаше дом, нито пари или приятели, а мъжът, на когото бе вярвала, я бе предал. Извърна се настрани, за да скрие лицето си — не искаше той да вижда срама и скръбта й.

— Моля те, спри! — прошепна.

— Ще спра — изплю той. — Запазил съм си каюта на кораба и тъкмо там смятам да отида!