Кен Фолет - Опасно богатство

Сега Бърти целуна майка си и стисна ръката на Хю.

— В момента имаме малка ситуация — каза. — Оказа се, че листовете с текста на училищната песен не стигат за всички, така че в момента първокурсниците го преписват като луди. Ще отида да проверя докъде са стигнали и да ги накарам да действат по-бързо. С вас ще се видим след речите.

След тези думи той се отдалечи забързано. Хю го наблюдаваше нежно и с носталгия си припомни колко важно ти изглежда училището, преди да го напуснеш.

После се срещнаха и с Тоби. По-малките момчета вече не бяха задължени да се явяват на церемонията с фракове и цилиндри. Тоби носеше късо сако и сламена шапка.

— Бърти каза, че мога да пия чай с вас в стаята му след речите, ако и вие нямате нищо против. Може ли наистина?

— Разбира се — разсмя се Хю.

— Благодаря, татко! — и Тоби хукна отново вътре.

За своя изненада, в училищното фоайе завариха Бен Грийнборн, който изглеждаше много остарял и немощен. Мейзи, пряма до грубост както винаги, подхвърли:

— Здравейте, какво правите тук?

— Внукът ми е първенец и отговорник на випуска — рязко отвърна той. — Дойдох да чуя речта му.

Хю се сепна. Бърти не беше внук на Грийнборн, а старецът бе наясно с този факт. Да не би да омекваше с възрастта?

— Седнете при мен — нареди Грийнборн.

Хю погледна към Мейзи, която само сви рамене и изпълни заповедта. Той последва примера й.

— Чух, че двамата сте се оженили — продължи Грийнборн.

— Миналия месец — обясни Хю. — Първата ми съпруга не се опита да оспорва развода.

Нора живееше с някакъв търговец на уиски и само за седмица наетият от Хю детектив бе събрал достатъчно доказателства за прелюбодеянието й.

— Не одобрявам разводите — все така отривисто продължи Грийнборн. После въздъхна: — Обаче съм твърде стар, за да казвам на хората какво да правят. Векът е към края си. Бъдещето принадлежи на вас. Желая ви всичко най-хубаво.

Хю хвана ръката на Мейзи и лекичко я стисна.

— Смяташ ли да изпратиш момчето в университет? — обърна се старецът към Мейзи.

— Не мога да си го позволя — отговори тя. — Трудно ни бе да плащаме дори училищните такси.

— С удоволствие ще поема разходите — заяви Грийнборн.

— Много мило от ваша страна — изненада се Мейзи.

— Трябваше да се държа така още преди години — отсече той. — Винаги съм те подценявал и приемал само като златотърсачка. Това бе една от грешките ми. Ако те интересуваха единствено парите, надали щеше да се омъжиш за младия Пиластър до мен. Наистина не бях прав.

— Не сте ми сторили зло — каза Мейзи.

— Въпреки това бях прекалено суров с теб. Не съжалявам за почти нищо в живота си, но това е едно от малкото неща, за които се разкайвам.

В този момент учениците започнаха да се настаняват във фоайето. По-големите сядаха на столове, а по-малките — отпред, направо на пода.

— Хю официално осинови Бърти — подхвърли Мейзи на Грийнборн.

Старецът обърна проницателния си поглед към Хю.

— Предполагам, че ти си истинският му баща? — попита направо.

Хю кимна.

— Отдавна трябваше да се досетя. Впрочем, няма значение. Момчето смята, че аз съм му дядо, следователно имам отговорности към него. — Прокашля се засрамено и смени темата: — Чух, че синдикатът ще изплаща дивиденти.

— Точно така — отвърна Хю.

Той най-после бе успял да продаде всички активи на банка „Пиластър“, а синдикатът, който бе спасил банката, дори бе спечелил неголяма сума.

— Всички членове на обединението ще получат около пет процента върху инвестицията си.

— Добра работа! Не смятах, че ще успееш.

— Заслугата е на новото правителство на Кордоба. То прехвърли цялото имущество на семейство Миранда на корпорация „Пристанище Санта Мария“ и така облигациите отново си възвърнаха стойността.

— А какво стана с онзи тип, Миранда? Той беше голям негодник.

— Мики ли? Откриха тялото му в един пътнически сандък, който вълните изхвърлили на плажа на остров Уайт. Така и не стана ясно как се е озовал там или защо е бил в куфара.

Хю се бе притеснявал дали тялото може да бъде идентифицирано със сигурност: изключително важно бе да се установи смъртта на Мики, за да може Рейчъл най-после да се омъжи за Дан Робинсън.

Появи се един ученик, който раздаваше ръкописни копия от текста на училищната песен (мастилото по тях още не бе изсъхнало) на всички родители и близки.

— Ами ти? — обърна се Грийнборн към Хю. — Ти какво ще правиш, когато синдикатът приключи дейността си и се саморазпусне?