Кен Фолет - Опасно богатство

Мики бе отчаян, а планът му — невероятно рискован, но почти бе проработил. Ако събитията се бяха развили според замисъла му, той щеше да убие и Хю. Така нямаше да остави свидетели и никой не би бил в състояние да го разпознае. В Чингфорд нямаше нито телеграфна станция, нито телефони, а най-бързото средство за придвижване бе влакът. Следователно Мики би успял да се върне в Лондон, преди да съобщят за престъплението му. А пък там, несъмнено, някой от служителите му щеше да му осигури алиби.

Само че пушекът от локомотива му бе попречил и той не бе успял да убие Хю. Освен това, изведнъж осъзна Хю, на практика Мики вече не бе посланик на Кордоба, така че вече нямаше дипломатически имунитет.

Можеха да го обесят за това!

Хю рязко се изправи.

— Възможно най-бързо трябва да съобщим за убийството — отсече той.

— В Уолтъмстоу, на няколко спирки по-нататък с влака, има полицейско управление.

— Кога е следващият влак?

Железничарят извади голям часовник от джоба на жилетката си.

— Четирийсет и седем минути — отговори.

— Трябва да се качим на него и двамата. Вие идете в управлението в Уолтъмстоу, а пък аз ще отида да съобщя в Скотланд ярд.

— Ама на гарата няма никой, освен мен. Днес е Коледа и няма кой да се погрижи за влаковете.

— Сигурен съм, че началникът ви би искал да изпълните обществения си дълг.

— Прав сте, наистина! — Човекът очевидно бе благодарен, че има кой да му каже как да постъпи.

— Най-добре първо да оставим някъде бедния Силва. Има ли подходящо място на гарата?

— Само чакалнята.

— Да го отнесем там, а вие ще заключите.

Хю се наведе и подхвана тялото под мишниците.

— Вие го хванете за краката.

Двамата повдигнаха Тонио и го пренесоха в сградата на гарата.

Положиха го на една пейка в чакалнята. После обаче не знаеха какво друго да сторят. Хю изпитваше безпокойство, не можеше да стои на едно място. Не бе в състояние да скърби — твърде рано беше. Искаше да хване убиеца, не да тъгува. Започна да крачи напред-назад, като на всеки няколко минути поглеждаше часовника си и потриваше болезнената подутина на главата си, където го бе ударил Мики с бастуна. Кондукторът седеше на пейката отсреща и се взираше в тялото, едновременно уплашен и очарован. След известно време Хю седна до него. Двамата останаха така, безмълвни и замислени, в мразовитата чакалня. Без да разменят дори дума, наблюдаваха мъртвеца, чак докато пристигна влакът.

Мики Миранда бягаше, за да си спаси кожата. Късметът му бе на изчерпване. През последните двайсет и четири години бе извършил четири убийства. За първите три му се бе разминало, но този път бе направил грешка. Хю Пиластър го бе видял как застрелва Тонио Силва посред бял ден. Нямаше да отърве бесилото, освен ако веднага не напуснеше Англия.

Изведнъж се оказа беглец в града, който бе негов дом през по-голямата част от живота му. Забързано прекоси гарата „Ливърпул стрийт“, като избягваше погледите на полицаите. Сърцето му лудо биеше, дишаше плитко и неравномерно. Нае първия файтон, който му се изпречи пред очите, и скочи вътре.

Отиде право в бюрото на параходна компания „Златния бряг и Мексико“.

В офиса имаше много хора, повечето от които — латиноамериканци. Някои се опитваха да се върнат в Кордоба, други искаха да измъкнат от там роднините си, а трети просто питаха дали има някакви новини. Цареше пълен хаос и беше твърде шумно. Мики не можеше да чака цялата тази сган да се извърви. Разбута хората с бастуна си и си проправи път до гишето, без да обръща внимание дали удря мъже или жени. Скъпите му дрехи и надменността на човек от висшата класа привлякоха вниманието на един служител.

Мики заяви:

— Искам един билет за Кордоба.

— В Кордоба има война — отвърна мъжът.

Мики потисна саркастичната забележка, която напираше на устните му.

— Доколкото разбирам, не сте спрели всички пътувания.

— Продаваме билети до Лима, Перу. Корабът ще продължи до Палма, ако политическата обстановка го позволява. Решението ще бъде взето, когато стигне Лима.

Така ставаше. Засега главната цел на Мики бе да се измъкне от Англия.

— Кога отплава следващият параход?

— След четири седмици.

Сърцето му слезе в петите.

— Това не ми върши работа! Трябва да замина по-скоро!

— Един кораб тръгва от Саутхамптън тази нощ, ако наистина бързате.

Слава богу! Значи късметът не му бе изневерил напълно.

— Запазете ми самостоятелна кабина — възможно най-хубавата.