Пресегна се да отвори шкафа. Вратичката бе заключена.
За кратко Огъста изпадна в паника. Не беше сигурна дали ще успее да я отвори: дървената рамка бе много здрава, а стъклените части — малки и твърде дебели.
Наложи си да се успокои. Къде би могъл Джоузеф да държи ключа? Може би в чекмеджето на бюрото си. Отиде до писалището и го отвори. В чекмеджето намери книга с отвратителното заглавие „Херцогинята на Содом“, която бързо избута назад, далеч от погледа си — и малък сребрист ключ. Грабна ключето.
С трепереща ръка го пробва в ключалката на шкафа. Завъртя го, чу се щракване и миг по-късно вратичката се отвори.
Огъста си пое дълбоко въздух и изчака, докато ръцете й спряха да треперят.
След това започна да смъква кутийките от лавиците.
Сгромолясването на Пиластър бе скандалът на годината. Евтините жълти издания раздухваха без умора всяко поредно събитие: продажбата на големите къщи в Кенсингтън; търговете за картините, античните мебели, сандъците с портвайн; отменения меден месец на Ник и Доти (по план те трябваше да прекарат шест месеца в Европа); описанието на скромните къщи в предградията, където някога гордите и могъщи Пиластър сега сами белеха картофите за вечерята си и си перяха бельото.
Хю и Нора бяха наели малка къща с градина в Чингфорд — селце на около петнайсет километра от Лондон. Всички Пиластър бяха освободили слугите си, но едно мускулесто четиринайсетгодишно момиче от близкия чифлик идваше да търка подовете и да мие прозорците. Нора, която не бе вършила никаква домакинска работа в продължение на дванайсет години, го понасяше много тежко. Препасала покрита с петна престилка, тя тътреше крака и неохотно метеше пода; приготвяше вечеря, която не ставаше за ядене и не спираше да се оплаква. На момчетата тук им харесваше повече, отколкото в Лондон, защото можеха да си играят в горичката. Всеки ден Хю пътуваше до Сити с влака. Той продължаваше да ходи в банката, където се занимаваше с ликвидирането на активите на „Пиластър“ в полза на синдиката.
Всеки от партньорите получаваше малка месечна издръжка от банката. На теория всъщност не им се полагаше нищо. Членовете на синдиката обаче бяха банкери, също като тях. Дълбоко в сърцата си те се страхуваха, че при нещастно стечение на обстоятелствата може да им се случи същото. Освен това с помощта на партньорите продажбата на имуществото вървеше по-гладко — струваше си да спечелят благоразположението им срещу едно минимално заплащане.
Хю с напрежение следеше развитието на ситуацията в Кордоба. Изходът от гражданската война щеше да определи колко пари губи синдикатът. Хю силно желаеше обединението да излезе на печалба. Искаше му се един ден да е в състояние да каже, че никой не е изгубил пари, докато е спасявал банка „Пиластър“. Тази възможност обаче изглеждаше нищожна.
Първоначално кликата на Миранда сякаш имаше надмощие. Атаките им бяха добре планирани и провеждани с кървава ефективност. Президентът Гарсия бе принуден да избяга от столицата и да се укрие в укрепения град Кампанарио в южния регион, откъдето бе родом. Хю започна да унива. Ако спечелеше семейство Миранда, то щеше да управлява Кордоба като свое частно кралство и никога нямаше да плати лихвите, натрупани по заем за предишния режим — а кордовските облигации все така нямаше да струват нищо.
После обаче се случи нещо неочаквано. Семейството на Тонио Силва, което от няколко години предвождаше неголямата и доста слаба либерална опозиция, се включи в битката на страната на президента в замяна на обещанието, когато президентът си върне контрола над страната, да бъдат проведени свободни избори и поземлена реформа. Надеждите на Хю отново възкръснаха.
Подсилената армия на президента спечели сериозна подкрепа сред народа, изправи се срещу узурпаторите и успя да ги спре. В момента силите бяха равностойни. Същото важеше за финансовите ресурси: семейство Миранда бе изразходвало военния си бюджет за свирепата първоначална атака по всички фронтове. В северния район имаше нитратни мини, а в южния — сребърни. Нито една от страните обаче не можеше да организира износа на продукцията им, да го финансира и застрахова. „Пиластър“ бе затворила врати, а никоя от останалите банки не би приела клиент, който може да изчезне още утре.
И двете страни молеха правителството на Великобритания да признае легитимността им с надеждата, че по този начин ще могат да получат кредит от някоя банка. Мики Миранда, който все още бе официалният посланик на Кордоба в Лондон, непрестанно лобираше пред служители във Външното министерство, членове на парламента, министри и заместниците им, с цел да приемат Папа Миранда за президент. До момента обаче министър-председателят, лорд Солсбъри, отказваше да отдаде предпочитание на някого.
Читать дальше