Кен Фолет - Опасно богатство

— Много добре, милейди.

Огъста си каза, че с удоволствие ще види гърба на Хастед. Чудесно бе, че се е отървала от всички тези плъхове, които толкова бързаха да напуснат потъващия кораб.

Отпиваше от млякото си, но болката в стомаха й не отслабваше.

Огледа внимателно стаята. Джоузеф така и не й позволи да смени обзавеждането в нея, затова мебелите все още бяха в стила, който бе избрала през 1873 г. — с имитиращи кожа тапети и тежки брокатени завеси, а до стената бе подпряно шкафчето от лакирано дърво, зад чиито стъклени вратички бяха наредени декоративните кутийки за енфие на Джоузеф. Стаята изглеждаше мъртва — също като него. На Огъста й се прииска да бе в състояние да го върне. Нищо от случилото се нямаше да стане, ако той бе още жив. За миг пред очите й изникна образът му — той бе застанал пред еркерния прозорец, държеше в ръка една от любимите си кутийки и я обръщаше насам-натам, за да види как светлината се пречупва от скъпоценните камъни. Изпита странно, непознато чувство — сякаш нещо я задушаваше. Поклати глава, за да прогони видението.

Съвсем скоро господин Де Грааф или някой като него щеше да се нанесе в тази стая. Без съмнение той щеше да свали тапетите и пердетата и да сложи нови мебели, може би в модерния сега „занаятчийски“ стил, с дъбови плоскости по стените и груби и твърди столове.

Огъста щеше да бъде принудена да се изнесе. Беше го приела, макар да се преструваше, че не е така. Само че нямаше намерение да се премести в някаква тясна и неудобна къща в Сейнт Джоунс Уд или Клапам, както бяха направили Маделин и Клемънтайн. Тя не би понесла да живее в такива примитивни условия в Лондон, където можеха да я видят хора, на които преди бе гледала отвисоко.

Затова смяташе да напусне страната.

Не бе сигурна къде точно да отиде. В Кале бе евтино, но пък бе твърде близо до Лондон. Париж бе елегантен, но тя се чувстваше прекалено стара, за да започне наново социален живот в непознат град. Чувала бе да се говори за място, наречено Ница, на средиземноморския бряг на Франция. Там човек можел да си наеме голяма къща с прислуга за съвсем незначителна сума. В околността живеела спокойна общност от чужденци, повечето от които били на нейната възраст, освен това зимите били меки, а морският въздух — чудесен.

Тя обаче не можеше да оцелява без средства. Трябваше да има достатъчно пари за наема и надниците на прислугата, и макар да бе готова да живее пестеливо, не можеше да се справи без карета. Имаше твърде малко пари в брой, не повече от петдесет лири. Това бе предизвикало отчаяния й опит да купи диаманти. Девет хиляди лири не бяха голяма сума, но вероятно щяха да й стигнат за няколко години.

Знаеше, че по този начин застрашава плановете на Хю. Едуард бе прав по този въпрос. Благоволението на синдиката зависеше от това доколко сериозно се отнася семейството към изплащането на дълговете си. Ако някой Пиластър хукнеше към континента с багаж, пълен с бижута, това би разрушило крехкото обединение, на което се крепеше всичко. Впрочем, това само правеше перспективата по-привлекателна: Огъста с радост щеше да провали прекалено самодоволния Хю.

Само че й трябваха пари. Останалото бе лесно: щеше да опакова един куфар, да отиде до параходната компания и да си запази билет, а после да повика такси рано сутринта, да се измъкне от къщата, без да казва на никого и тайно да отиде до гарата. Но какво да използва, за да си набави необходимите средства? Огледа отново стаята на съпруга си и изведнъж забеляза малък бележник. Отвори го, без действително да изпитва любопитство.

Вътре някой — вероятно Стодарт, служителят в агенцията — бе започнал да прави опис на предметите в къщата. Тя се ядоса, че някакъв си чиновник е описал вещите й и така нехайно ги е оценил: маса за хранене — 9 лири; египетски параван — 30 шилинга; портрет на жена от Джошуа Рейнолдс — 100 лири. В къщата имаше картини за поне няколко хиляди лири, но тях нямаше как да напъха в куфар. Обърна на другата страница и прочете следното: „65 кутийки за енфие — раздел «Бижута»“. Вдигна поглед. Точно пред очите й, във витрината, която собственоръчно бе избрала преди седемнайсет години, се намираше решението на проблема й. Колекцията на Джоузеф струваше хиляди лири, може би дори сто хиляди. Лесно можеше да я прибере в багажа си: самите кутийки бяха малки, предвидени да се побират в джобчето на елека на някой джентълмен. Можеше да ги продава една по една, когато имаше нужда от пари.

Сърцето й учести ритъма си. Наистина, това бе отговорът на всичките й надежди.