Кен Фолет - Опасно богатство

Докато минаваше из отделенията, разговаряше с всички жени, които бяха родили днес. Всъщност се притесняваше единствено за госпожица Никоя . Тя бе дребничка и слаба, а бебето й бе съвсем малко. Мейзи предполагаше, че е гладувала, за да прикрие бременността от семейството си. Мейзи винаги се удивляваше как го правят тези момичета — тя самата бе станала огромна по време на бременността си и й личеше още в петия месец — но опитът я бе научил, че това се случва непрекъснато.

Седна на леглото на госпожица Никоя, която в момента хранеше бебето си, момиченце.

— Не е ли прекрасна? — попита младата майка.

Мейзи кимна.

— Има черна коса, точно като твоята.

— Косата на майка ми е същата.

Мейзи се протегна и погали миниатюрната глава на момиченцето. Като всички бебета, и то приличаше на Соли. Не, всъщност…

Мейзи се сепна от внезапното си прозрение.

— О, божичко! Знам коя си!

Младата жена се вторачи в нея.

— Ти си внучката на Бен Грийнборн, Ребека, нали? Крила си бременността си, докато е било възможно, а после си избягала, за да родиш!

Очите на момичето се разшириха.

— Как разбрахте? Не сме се виждали, откакто съм била на две годинки!

— Но познавах много добре майка ти. Все пак бях омъжена за брат й. — Кейт не бе така надменна като останалите от семейство Грийнборн и се бе държала мило с Мейзи, когато те не бяха наоколо. — Освен това помня времето, когато ти се роди. Имаше черна коса, също като дъщеря си.

Ребека се уплаши.

— Обещайте ми, че няма да им казвате!

— Обещавам, че няма да предприема нищо без твоето съгласие. Но смятам, че трябва да се свържеш със семейството си. Дядо ти е много разстроен.

— Именно от него ме е страх!

— Разбирам те — кимна Мейзи. — Той е коравосърдечен, вечно намусен старец, както чудесно знам от собствен опит. Но ако ми позволиш да поговоря с него, мисля, че мога да го вразумя.

— Можете ли? — попита Ребека, обзета от младежки оптимизъм. — Бихте ли го направили наистина?

— Разбира се — отговори Мейзи. — Но няма да му казвам къде си, докато не обещае да се държи добре.

Ребека сведе поглед. Дъщеричката й бе затворила очи и бе спряла да суче.

— Заспала е — отбеляза Ребека.

Мейзи се усмихна.

— Избра ли й име?

— О, да — отвърна Ребека. — Ще я нарека Мейзи.

Лицето на Бен Грийнборн бе цялото мокро от сълзи, когато възрастният мъж излезе от стаята в отделението.

— Оставих я с Кейт за малко — обясни той задавено, после извади носна кърпа от джоба си и започна да попива сълзите от бузите си, но без особен резултат.

Мейзи никога не бе виждала свекъра си да губи самообладание. В момента той представляваше доста жалка гледка, но тя усещаше, че преживяването ще му се отрази добре.

— Елате в кабинета ми — предложи му. — Ще ви направя чаша чай.

— Благодаря.

Тя го заведе в кабинета си и му посочи къде да седне. „Той е вторият мъж, който плаче на стола пред мен тази вечер“, помисли си Мейзи.

— Онези млади жени — поинтересува се Грийнборн, — всичките ли са изпаднали в такова положение като Ребека?

— Не, не всички — отговори Мейзи. — Някои са вдовици. Други са били изоставени от съпрузите си. Доста от тях са избягали от мъжете си, защото са ги биели. Има много жени, които търпят болката и остават със съпрузите си, дори те да ги пребиват от бой. Но когато една жена забременее, започва да се притеснява, че ударите ще навредят на детето й — и тогава си тръгва. Но наистина повечето от момичетата тук са като Ребека. Те просто са направили глупава грешка.

— Не смятах, че има какво още да науча в този живот — отбеляза възрастният мъж. — Сега обаче разбирам, че съм бил глупав и невеж.

Мейзи му подаде чаша чай.

— Благодаря ти — каза й той, — много си мила. Аз никога не съм се държал добре с теб.

— Всички правим грешки — живо възкликна тя.

— Какво хубаво нещо сте постигнали тук — продължи старецът. — Къде иначе биха отишли всички тези бедни момичета?

— Щяха да раждат бебетата си из канавките и мръсните забутани улички — отвърна тя.

— Само като си помисля, че подобно нещо можеше да се случи на Ребека!

— За съжаление трябва да затворим болницата — сподели Мейзи.

— Но защо?

Тя го погледна право в очите.

— Всичките ни пари бяха в банка „Пиластър“ — обясни. — В момента нямаме нищо.

— Така ли? — попита той и дълбоко се замисли.

Хю се преоблече в нощна риза. Възнамеряваше да си легне, само че изобщо не му се спеше. Затова седна пред камината и потъна в нерадостни мисли, загледан в огъня. Отново и отново прехвърляше в ума си ситуацията с банката, но не можеше да се сети как да я подобри. Въпреки това продължаваше да търси начини.