Кен Фолет - Опасно богатство

Неочаквано, в полунощ се разнесе силно, решително тропане по входната врата. Той слезе по халат на долния етаж, за да отвори. Край тротоара бе спряла някаква карета, а един лакей в ливрея чакаше на прага.

— Извинявам се, че ви безпокоя толкова късно, сър — каза мъжът, — но съобщението е спешно.

После му подаде запечатан плик и си тръгна.

Хю тъкмо затвори вратата, когато по стълбите слезе прислужникът му.

— Всичко наред ли е, сър? — разтревожено попита той.

— Само получих съобщение — успокои го Хю. — Можеш да си лягаш.

— Благодаря ви, сър.

Хю отвори плика и видя спретнат, старомоден почерк, какъвто обикновено имат придирчивите и раздразнителни старци. Когато прочете думите, сърцето му буквално подскочи от радост.

Ул. „Пикадили“ №12

Югозападен Лондон

23-ти ноември, 1890 г.

„Уважаеми Пиластър,

След като размислих малко, реших да се съглася с предложението ти.“

Откъсна очи от писмото и се усмихна на пустото фоайе.

— Е, проклет да съм! — възкликна със задоволство. — Чудя се какво ли е накарало упорития старец да промени решението си?

Огъста седеше в задната стаичка на най-добрия магазин за бижута на „Бонд стрийт“. Газените лампи горяха много силно и на светлината им накитите проблясваха в стъклените си витрини. Навсякъде в стаята имаше огледала. Един раболепен продавач тихичко прекоси стаята и постави пред нея парче черно кадифе, върху което лежеше диамантена огърлица. До нея бе застанал управителят на магазина.

— Колко струва? — обърна се към него тя.

— Девет хиляди лири, лейди Уайтхейвън. — Той произнесе цената с почтително смирение, сякаш казваше молитва.

Огърлицата бе поразителна в простотата си — семпъл единичен наниз от големи, еднакви квадратни диаманти със златен обков. Тя си помисли, че ще изглежда невероятно на фона на черната й вдовишка рокля. Само дето не я купуваше, за да я носи.

— Чудесна е, милейди. Най-хубавият образец в магазина.

— Не ме притискайте, обмислям — отговори тя.

Това бе последният й отчаян опит да събере някакви пари. Опита открито да отиде в банката и да поиска сто лири в златни суверени: чиновникът, безочливо псе на име Мълбъри, й отказа. После пробва да прехвърли къщата на свое име, но и тук удари на камък: документите бяха в касата на стария Бодуин, адвоката на банката, а пък той бе подлога на Хю. Сега пък се опитваше да купи диаманти на кредит — и да ги продаде за пари в брой.

Първоначално Едуард бе на нейна страна, но сега дори той отказваше да й помага.

— Онова, което прави Хю, е за доброто на всички ни — тъпо бе подхвърлил той. — Ако се разчуе, че някой от семейството се опитва да отмъкне, каквото може, синдикатът ще се разпадне. Членовете му са били убедени да ни предоставят пари, за да избегнат финансовата криза, а не за да може семейство Пиластър да живее в лукс.

За Едуард това бе много дълга реч. Преди година тя щеше да бъде напълно разтърсена, че синът й е решил да й се противопоставя, но след бунта му по повод анулирането на брака той вече не бе сладкото и покорно момче, което Огъста толкова обичаше. Клемънтайн също се бе обърнала срещу нея и подкрепяше плана на Хю — да ги превърне до един в просяци. Тя чак се тресеше от гняв, когато се сетеше за това. Само че нямаше да им се размине!

Погледна управителя и решително заяви:

— Ще я взема.

— Без съмнение това е мъдър избор, лейди Уайтхейвън — отбеляза той.

— Изпратете сметката в банката.

— Добре, милейди. Ще доставим огърлицата в „Уайтхейвън хаус“.

— Ще я взема със себе си — каза Огъста. — Искам да я сложа довечера.

Управителят изкриви лице, сякаш нещо го бе заболяло.

— Поставяте ме в ужасно положение, милейди!

— За какво говорите, за бога?! Давайте накратко!

— Страхувам се, че не мога да ви предам бижуто, преди да съм получил парите за него.

— Не ставайте смешен! Знаете ли коя съм аз?

— Да… но във вестниците пише, че банката е затворена.

— Това е оскърбително!

— Много, много съжалявам.

Огъста се изправи и взе украшението.

— Отказвам да слушам подобни глупости! Ще я взема със себе си.

Управителят, който силно се потеше, застана между нея и вратата.

— Умолявам ви да не го правите — каза той.

Тя тръгна към него, но той не отстъпваше.

— Махнете се от пътя ми! — избухна тя.

— В такъв случай ще се принудя да заключа вратата на магазина и да повикам полицията — отговори мъжът.