Кен Фолет - Опасно богатство

„Старецът не е загубил проницателността си“, помисли си Хю. Всъщност той самият се страхуваше от същото.

— Боя се, че може би сте прав. Въпреки това, винаги има шанс. А пък ако позволите да стане финансова паника, със сигурност ще загубите пари, макар и по друг начин.

— Планът е много находчив. Ти винаги си бил най-умният в семейството, млади Пиластър.

— Само че планът зависи от вас.

— А!

— Ако се съгласите да оглавите синдиката, всички в Сити ще последват примера ви. А ако откажете да участвате, обединението няма да разполага с необходимия престиж, за да вдъхне доверие на кредиторите.

— Така е. — Грийнборн не страдаше от лицемерна скромност.

— Ще го направите ли? — попита Хю и затаи дъх.

Възрастният мъж запази мълчание в продължение на няколко секунди, докато разсъждаваше. След това твърдо заяви:

— Не, няма.

Хю се отпусна унило на стола си. Това бе последният му шанс, но и той се бе провалил. Налегна го невероятна умора, сякаш животът му бе приключил, а той бе изтощен и смазан старец.

В този миг Грийнборн отново се обади:

— През целия си живот съм бил предпазлив. Там, където другите виждат само големи печалби, аз забелязвам и високия риск — и не се поддавам на изкушението. Чичо ти Джоузеф не бе като мен. Той поемаше риска и прибираше печалбата. Синът му Едуард бе още по-лош. За теб не мога да кажа нищо, в крайна сметка ти тъкмо пое управлението. Но семейство Пиластър трябва да плати цената за дългите години високи печалби. Аз не съм получавал вашите печалби — защо трябва да ви плащам дълговете? Ако сега похарча парите си и ви спася, глупавият инвеститор ще спечели, а пък внимателният ще пострада. Ако банкирането работеше по този начин, никой не би проявявал предпазливост. Всички щяхме да поемаме рискове, защото всъщност не рискуваш нищо, когато има кой да спасява фалиралите банки. Само че риск винаги има. Банково дело не може да се прави така, както ти предлагаш. Фалити винаги ще има. Те са необходими, за да припомнят на добрите и лошите инвеститори, че рискът е истински.

Преди да дойде тук, Хю се бе запитал дали да каже на възрастния човек, че Мики Миранда е убил Соли. Сега отново се замисли за това, но пак стигна до същия извод: новината само щеше да шокира и разстрои възрастния Грийнборн, но нямаше да го убеди да спаси банка „Пиластър“.

Отчаяно се чудеше какво да каже, за да промени решението на Грийнборн, когато влезе главният прислужник и каза:

— Простете, господин Грийнборн, но помолихте да ви съобщя веднага, щом пристигне детективът.

Грийнборн незабавно се изправи. Той очевидно бе силно развълнуван, но възпитанието не му позволяваше да излезе от стаята без обяснение.

— Съжалявам, Пиластър, но трябва да ви оставя. Внучката ми Ребека… изчезна. Всички сме ужасно разстроени.

— Много съжалявам — каза Хю.

Той познаваше сестрата на Соли, Кейт и бегло си спомняше дъщеря й — красиво момиче с тъмна коса. След миг добави:

— Надявам се да я намерите скоро и тя да е добре.

— Не смятаме, че й се е случило нещо лошо, нито че е пострадала. Всъщност сме почти сигурни, че е избягала с някое момче. Това обаче е достатъчно лошо само по себе си. Отново моля да ме извините.

— Разбира се.

Възрастният мъж излезе и остави Хю сам, насред руините от надеждите му.

Понякога Мейзи се чудеше дали родилните мъки не са заразни. Често се случваше дните в отделението, пълно с бременни в деветия месец жени, да минава без събития; но веднага щом една от жените започнеше да ражда, до няколко часа същото се случваше и с останалите.

Именно така стана и днес. Всичко започна в четири часа сутринта и оттогава непрекъснато израждаха бебета. Акушерките и сестрите вършеха по-голямата част от работата, но когато те бяха прекалено заети, се налагаше Мейзи и Рейчъл да зарежат административните задачи и да хукнат по стаите с кърпи и одеяла.

Все пак в седем вечерта всичко бе приключило и двете седнаха да пият чай в кабинета на Мейзи, заедно с любовника на Рейчъл — брата на Мейзи, Дан. Точно там ги завари пристигналият неочаквано Хю.

— Страхувам се, че нося много лоши новини — заяви той без предисловие.

Мейзи тъкмо наливаше чая, но тонът му я стресна, затова спря. Вгледа се внимателно в лицето му и веднага разбра, че той е смазан от скръб. Помисли си, че някой е починал.

— Хю, какво е станало? — попита го.

— Струва ми се, че държите всички пари на болницата в сметка в моята банка, нали?