Кен Фолет - Опасно богатство

„Ако става дума само за пари“, каза си Мейзи, „нещата не може да са толкова лоши“.

На въпроса на Хю отговори Рейчъл.

— Да. С парите се занимава баща ми, но той държи личната си сметка в „Пиластър“, откакто стана адвокат на банката. Предполагам, че за удобство е направил и сметката на болницата там.

— И е инвестирал парите ви в кордовски облигации.

— Така ли?

— Какво има, Хю? Кажи ни, за бога!

— Банката фалира.

Очите на Мейзи се напълниха със сълзи. Не плачеше за себе си, а заради него.

— О, Хю! — възкликна тя.

Знаеше колко го боли. За него това бе почти равносилно на смъртта на любим човек, защото той бе вложил всичките си надежди и мечти в банката. Искаше й се да може да поеме част от болката му върху себе си, за да облекчи поне донякъде страданието му.

— Мили боже! — обади се Дан. — Сега ще последва паника.

— Загубили сте всичките си пари — продължи Хю. — Вероятно ще се наложи да затворите болницата. Не мога да ви опиша колко съжалявам.

Рейчъл бе пребледняла от шока.

— Това е невъзможно! — заяви тя. — Как е възможно да загубим парите си?

Отговорът дойде от Дан.

— Банката не може да изплати дълговете си — горчиво обясни той. — Това означава банкрутът: че дължиш на хората пари, но не можеш да им платиш.

В ума на Мейзи проблесна спомен отпреди четвърт век. Тя видя баща си, който изглеждаше почти по същия начин, както изглеждаше днес Дан, да казва абсолютно същото нещо за фалита на банките. Дан бе прекарал по-голямата част от живота си в борба да предпази обикновените хора от последствията от тези финансови кризи — но поне досега не бе постигнал нищо.

— Може би сега ще прокарат твоя закон за банките — обърна се тя към него.

— Но какво сте сторили с парите ни? — Рейчъл попита Хю.

Той въздъхна.

— На практика това се случва заради нещо, сторено от Едуард, докато беше старши партньор. Той направи грешка, огромна грешка, и изгуби много пари. Над един милион лири. От онзи момент се опитвам да удържа фронта, но днес късметът ми се изчерпа.

— Просто нямах представа, че подобно нещо може да се случи! — повиши глас Рейчъл.

— Би трябвало да си получите част от парите, но ще мине поне година дотогава — каза Хю.

Дан обгърна с ръка раменете на Рейчъл, но тя не се остави да бъде успокоявана.

— И какво ще стане с всички злочести жени, които идват тук за помощ?

На лицето на Хю се изписа такава болка, че на Мейзи й се прииска да каже на Рейчъл да си затваря устата.

— С удоволствие бих ви върнал парите от собствения си джоб — отвърна той. — Само че и аз изгубих всичко.

— Сигурно може все пак да се направи нещо? — настояваше тя.

— Опитах. Всъщност точно се връщам от среща с Бен Грийнборн. Помолих го да спаси банката и да плати на кредиторите ни, но той отказа. Горкият човек, той също си има проблеми: очевидно внучката му Ребека е избягала с приятеля си. Както и да е, без неговата подкрепа нищо не може да се направи.

Рейчъл се изправи.

— Май ще е най-добре да се видя и да поговоря с баща си.

— А аз трябва да отида в Камарата на общините — каза Дан.

Двамата излязоха.

Сърцето на Мейзи бе преизпълнено с чувства. Тя бе ужасена от перспективата да затвори болницата и разтърсена от внезапното разрушаване на всичко, за което бе работила; най-много обаче я болеше заради Хю. Припомни си, сякаш бе станало вчера, онази нощ отпреди седемнайсет години, когато след надбягванията в Гудууд Хю й разказа историята си. И сега чуваше огромната мъка в гласа му, докато й обясняваше как баща му се бе разорил и бе отнел живота си. Тогава й каза, че един ден ще стане най-умният, най-консервативният и най-богатият банкер на света — сякаш вярваше, че по този начин ще облекчи болката от загубата си. И може би точно така би станало… Вместо това го бе споходила същата съдба като баща му.

Погледите им се срещнаха от разстояние. Мейзи разбра безмълвната молба в очите му. Изправи се бавно и отиде при него. Застана до стола му, обгърна главата му с длани и я положи на гърдите си. После започна бавно да го гали по косата. Той сложи ръка на кръста й. Първо я докосна съвсем предпазливо, но после силно я притисна към себе си. След което, най-накрая, се разплака.

Когато Хю си тръгна, Мейзи започна да обикаля отделенията. Сега сякаш виждаше всичко с нови очи: стените, които сами бяха боядисали; леглата, които бяха купили от вехтошарски магазини; красивите завеси, ушити от майката на Рейчъл. Припомни си с какви нечовешки усилия двете с Рейчъл бяха отворили болницата: битките им с Организацията на здравните заведения и общинския съвет; как неуморно бяха обикаляли и очаровали уважаваните глави на семейства и критично настроените духовници в района; и че единствено от чист инат бяха успели да постигнат всичко. Утеши се с мисълта, че в крайна сметка бяха победили. Болницата отвори врати, работи в продължение на цели единайсет години и помогна на стотици жени. Мейзи обаче бе мечтала за истинска, дълготрайна промяна. Тя гледаше на болницата като на първото заведение от десетки подобни, разпръснати из цялата страна. В това се бе провалила.