Кен Фолет - Опасно богатство

— Той пристигна.

— Най-после! — възкликна Мики с облекчение.

— Поръча си питие, но каза, че не иска да играе карти. Предполагам, че след няколко минути ще дойде при теб.

Напрежението на Мики нарасна. Извършил бе предателство, при това възможно най-ужасното. Оставил бе Едуард да страда в продължение на четвърт век, измъчван от мисълта, че е убил Питър Мидълтън — при условие, че убиецът бе самият Мики. Провинението бе твърде сериозно; искаше твърде много от Едуард.

Но Мики имаше план как да спечели прошката му.

Разположи Хенриета на дивана. Накара я да седне с кръстосани крака и ниско нахлупен над очите цилиндър. Запали й цигарата, намали пламъка на газената лампа, след което отиде и седна на леглото, зад вратата.

Малко по-късно Едуард наистина дойде. На слабата светлина не забеляза седналия на леглото Мики. Спря на прага, огледа Хенриета, след което попита:

— Здравейте, но… кой сте?

Тя вдигна поглед и поздрави:

— Здрасти, Едуард.

— А, ти ли си — каза той. Влезе и затвори вратата. — Е, какво е онова „специално нещо“, за което спомена Ейприл? Теб и преди съм те виждал във фрак.

— „Специалното нещо“ съм аз — обясни Мики и стана от леглото.

Едуард се намръщи.

— Не искам да се виждам с теб — заяви той и се обърна към вратата.

Мики му препречи пътя.

— Поне ми кажи причината! Приятели сме от толкова време…

— Научих истината за Питър Мидълтън.

Мики кимна.

— Ще ми дадеш ли възможност да ти обясня?

— Че какво има за обясняване?

— Ами, как направих такава ужасна грешка… и защо никога не събрах смелост да си я призная.

Едуард се инатеше, затова Мики продължи да го увещава:

— Седни поне за минутка до Хенриета, и нека ти обясня.

Едуард се поколеба и Мики побърза да прибави:

— Моля те?

Едуард се отпусна на дивана.

Мики отиде до бюфета и му наля чаша бренди. Едуард я пое и леко кимна. Хенриета се премести по-близо до него и го хвана за ръката. Той отпи от брендито, огледа се и отсече:

— Мразя ги тези картини!

— И аз — обади се Хенриета, — от тях ме побиват тръпки.

— Млъквай, Хенриета! — сряза я Мики.

— Съжалявам, че изобщо казах нещо — тросна му се тя.

Мики седна на дивана отсреща и насочи вниманието си единствено към Едуард.

— Сбърках жестоко, заблудих те и те предадох — започна той. — Обаче тогава бях на шестнайсет години, а двамата с теб сме били приятели през почти целия си живот. Нима наистина ще захвърлиш приятелството ни заради едно-единствено училищно прегрешение?

— Можеше да ми кажеш истината по всяко време през последните двайсет и пет години! — възмутено възкликна Едуард.

Мики си придаде тъжно изражение.

— Можех да го направя, а и със сигурност трябваше. Само че веднъж като кажеш подобна лъжа, е много трудно да си вземеш думите обратно. Истината щеше да разруши приятелството ни.

— Това не е сигурно — отвърна Едуард.

— Е, нали сега така стана?

— Да — отвърна Едуард, но гласът му потрепери неуверено.

Мики осъзна, че моментът е дошъл.

Изправи се и смъкна халата от гърба си.

Знаеше, че изглежда добре: тялото му все още бе стройно, а кожата му — съвсем гладка, с изключение на къдравите косъмчета по гърдите и слабините му.

Хенриета веднага стана от дивана и коленичи пред него. Мики наблюдаваше Едуард, в чиито очи проблесна желание. После обаче Едуард се намръщи упорито и отвърна поглед.

Изпаднал в отчаяние, Мики изигра последната си карта.

— Остави ни насаме, Хенриета — нареди той.

Тя се стресна и изненада, но се изправи и излезе. Едуард се вгледа в Мики и попита:

— Защо го направи?

— Че за какво ни е тя? — отвърна на въпроса с въпрос Мики. Приближи се още до дивана, така че слабините му бяха само на сантиметри от лицето на Едуард. Пресегна се, внимателно постави длан върху главата на Едуард и нежно го погали по косата. Едуард не помръдна.

— Без нея ни е по-добре — добави Мики. — … Нали?

Едуард преглътна с усилие, но пак не каза нищо.

— Нали така? — настойчиво повтори Мики.

Най-после Едуард отговори.

— Да — прошепна той. — Да.

Следващата седмица Мики за първи път влезе в изпълнената с приглушено достойнство „зала на партньорите“ в банка „Пиластър“.

В продължение на седемнайсет години им осигуряваше работа, но когато дойдеше в банката, го въвеждаха в някоя от останалите стаи, след което караха най-близкия разносвач да доведе Едуард от стаята на партньорите. Мики подозираше, че ако бе англичанин, щяха да го допуснат в тази вътрешна светая светих много по-бързо. Той обичаше Лондон, но знаеше, че винаги ще си остане пришълец тук.