Кен Фолет - Опасно богатство

— Да.

— Ха, проклятие!

— А Питър знаеше.

— Как е научил?

— Видял Мики да излиза от кабинета на Офъртън. Когато съобщиха за кражбата, се досетил какво е станало. Заплаши, че ще каже истината, ако Мики сам не си признае. Когато го заварихме на водоема, решихме, че ни се е отворил късметът. Аз му натисках главата под водата, за да го сплаша и да го накарам да си мълчи. Но никога не съм си и помислял, че…

— Че Мики ще го убие.

— И през всичките тези години Мики ме остави да си мисля, че вината е моя, а пък той уж ме прикрива! — заяви Едуард. — Каква свиня!

Хю осъзна, че независимо от минималните шансове, бе успял да разклати вярата на Едуард в Мики. Изкушаваше се да подхвърли: „Е, сега като знаеш какъв е, забрави напълно за пристанище в Санта Мария“. Само че трябваше да внимава да не прекали. Реши, че е казал достатъчно. Сега бе най-добре да остави Едуард сам да си извади изводите. Хю се изправи.

— Съжалявам, че ти нанесох такъв удар — каза.

Едуард се бе замислил дълбоко, като потриваше врата си, където го сърбеше от обрива.

— Да — неопределено отвърна той.

— Трябва да тръгвам.

Едуард не отвърна нищо. Изглежда, напълно бе забравил за присъствието на Хю. Взираше се в чашата си. Хю се вгледа в лицето му и се сепна: в очите на Едуард имаше сълзи.

Хю излезе тихо навън и затвори вратата зад себе си.

На Огъста й харесваше да е вдовица. Най-малкото, отиваше й да се облича в черно. С тъмните си очи, посребряла коса и черни вежди тя бе наистина забележителна гледка, когато носеше траур.

Джоузеф го нямаше от четири седмици. Удивително бе колко малко й липсва. Струваше й се леко странно, че не чува оплакванията му, ако говеждото бе недопечено или в библиотеката се бе събрал прах. Един-два пъти седмично вечеряше сама, но тя знаеше как да се наслаждава на собствената си компания. Вече не притежаваше статута на съпруга на старшия партньор, но пък бе майката на новия такъв. Освен това бе вдовицата графиня Уайтхейвън. Притежаваше всичко, което бе получила от Джоузеф, но не бе принудена да търпи самия него.

Освен това можеше да се омъжи отново. Беше на петдесет и осем години и вече не бе в състояние да ражда деца, но все още изпитваше желанията и копнежите, за които преди смяташе, че са само детински чувства. Всъщност, те се бяха усилили след смъртта на Джоузеф. Когато Мики Миранда я докосваше по ръката или се вглеждаше в очите й, или поставяше длан на бедрото й, докато я съпровождаше в някоя стая, Огъста чувстваше по-силно от всякога онова удоволствие, съчетано с отпадналост, от което й се завиваше свят.

Сега тя се взря в образа си в огледалото в салона и си каза: „Толкова си приличаме, Мики и аз, дори в цвета на косата и очите. Двамата щяхме да имаме такива прекрасни тъмнооки бебета…“.

Тъкмо си го помисли и истинското й синеоко, светлокосо бебе влезе в стаята. Едуард не изглеждаше добре. Преди бе едър, но сега бе станал направо дебел. Освен това имаше някакъв проблем с кожата. Той често биваше раздразнителен за следобедния чай, защото по това време ефектът от изпитото на обяд вино бе отшумял.

Тя обаче искаше да говори с него за нещо важно и не бе в настроение да се съобразява особено.

— Какъв е този слух, че Емили иска анулиране на брака?! — попита го.

— Иска да се омъжи за друг — отвърна глухо Едуард.

— Не може да го направи! Та тя е омъжена за теб!

— Ами, не съвсем — каза Едуард.

За какво, за бога, говореше? Колкото и да го обичаше, от време на време той ужасно я дразнеше.

— Не ставай глупав — избухна Огъста. — Естествено, че е омъжена за теб.

— Ожених се за нея, само защото ти така искаше. А пък тя се съгласи, само защото родителите й я накараха. Никога не сме се обичали, освен това… — Той се подвоуми за миг, след което изтърси: — Така и не консумирахме брака.

Значи това бе имал предвид! Огъста се смая, че синът й се осмелява да говори направо за сексуалния акт: подобни неща не се казваха пред дами. Въпреки това не се изненада, че бракът им е преструвка, беше се досетила за това още преди години. Само че нямаше да остави Емили да се измъкне.

— Не можем да си позволим скандал — твърдо заяви тя.

— Няма да стане скандал…

— Естествено, че ще стане! — излая тя, вбесена от недалновидността му. — Цял Лондон ще говори за това в продължение на поне година, а и вестниците ще го раздухат.

Сега Едуард бе лорд Уайтхейвън, а скандалите за сексуалния живот на благородниците бяха тъкмо такава сензация, каквато търсеха любимите на прислугата седмични жълти издания.