Кен Фолет - Опасно богатство

— Не е нужно да идваш чак тук за чаша чай — каза той. — Какво искаш?

Началото не бе добро, но нищо не можеше да се направи. Макар да бе настроен песимистично, Хю заяви:

— Трябва да ти кажа нещо, което ще те шокира и ужаси.

— Така ли?

— Ще ти бъде трудно да ми повярваш, но това е самата истина. Смятам, че Мики Миранда е убиец.

— О, за бога! — ядоса се Едуард. — Я не ме занимавай с такива глупости!

— Изслушай ме, преди с лека ръка да отхвърлиш думите ми — спря го Хю. — Напускам банката, ти си старши партньор. Нямам за какво да се боря повече. Само че вчера открих нещо. Соли Грийнборн е знаел, че майка ти стои зад кампанията в пресата, целяща да попречи на Бен Грийнборн да получи благородническа титла.

Едуард се сепна неволно, сякаш думите на Хю го бяха подсетили за нещо, което вече е чувал.

Хю усети известна надежда.

— На прав път съм, нали? — попита. След миг продължи, макар че само предполагаше: — Соли е заплашил да отмени сделката за железопътна линия „Санта Мария“, нали?

Едуард кимна.

Хю се премести по-напред на стола си, като се опитваше да сдържа възбудата си.

Едуард обясни:

— Седях на същата тази маса, когато влезе Соли. Беше ужасно разгневен. Но…

— И Соли загина същата вечер?

— Да… Обаче Мики беше с мен през цялата вечер. Играхме карти тук, после отидохме в „При Нели“.

— Трябва да те е оставил за малко, дори да са били само няколко минути.

— Не…

— Видях го да влиза в клуба приблизително по същото време или малко след смъртта на Соли.

— Сигурно е било преди това.

— Може да е казал, че отива до тоалетната или нещо подобно.

— Така едва ли би имал достатъчно време. — Лицето на Едуард изразяваше решителен скептицизъм.

Надеждите на Хю отново угаснаха. За момент бе успял да предизвика съмнение в ума на Едуард, но това не бе продължило дълго.

— Направо си си изгубил ума — добави Едуард. — Мики не е убиец. Самата идея е абсурдна.

Тогава Хю реши да му разкаже за Питър Мидълтън. Мярката бе отчаяна, защото ако Едуард отказваше да повярва, че Мики е убил Соли преди единайсет години, едва ли щеше да приеме, че е удавил Питър преди двайсет и две. Хю обаче трябваше да опита.

— Мики е убил и Питър Мидълтън — заяви, макар да усещаше, че звучи като луд човек.

— Това е смехотворно!

— Да, знам какво мислиш — че ти си го удавил. Много пъти си му натиснал главата под водата, а после си се втурнал да преследваш Тонио и си мислиш, че Питър е бил прекалено изтощен, за да доплува до стената на кариерата, затова е потънал. Само че има нещо, което не знаеш.

Въпреки недоверието си, Едуард се заинтригува.

— Какво е то?

— Питър плуваше много добре.

— Той беше слабак!

— Да — само че през цялата пролет, без да пропусне дори ден, се упражняваше да плува. Беше мършав слабак, но във водата бе като риба. Без проблем е доплувал до каменната стена — Тонио го е видял.

— Какво… — Едуард преглътна с усилие. — Какво друго е видял Тонио?

— Докато ти си се катерел по стената на кариерата, Мики натискал главата на Питър под водата, докато го удавил.

За голяма изненада на Хю, Едуард не отхвърли моментално и с презрение чутото. Вместо това запита:

— Защо чака толкова дълго, преди да ми кажеш?

— Не смятах, че ще ми повярваш. И сега ти го казвам в отчаянието си, с надеждата да те убедя да се откажеш от последната инвестиция в Кордоба, с която си се ангажирал. — Вгледа се внимателно в изражението на Едуард, след което продължи. — Само че ти ми вярваш, нали?

Едуард само кимна.

— А защо?

— Защото знам причината да го извърши.

— И каква е тя? — попита Хю, превъзбуден от любопитството, което го измъчваше от години. — Защо Мики е убил Питър?

Едуард отпи голяма глътка от своята „Мадейра“, после притихна. Хю се уплаши, че ще откаже да говори повече. Най-после обаче, след дълго мълчание, Едуард каза:

— В родната си страна семейство Миранда е доста заможно, но тук човек не може да си купи кой знае какво с кордовски долари. След пристигането си в „Уиндфийлд“, Мики изхарчи издръжката си за цялата година само за няколко седмици. Той обаче се бе похвалил колко е богато семейството му, а пък беше твърде горд, за да признае истината. Затова, когато парите му свършиха… открадна.

Хю си припомни скандала, който бе разтърсил училището през юни месец 1866 г.

— Шестте златни суверена на господин Офъртън, които изчезнаха от бюрото му — промълви той замислено. — Крадецът е бил Мики, така ли?