Кен Фолет - Опасно богатство

Хю се измъкна от леглото и запали газената лампа. Тази нощ нямаше да заспи отново. Наметна се с халат и седна край камината, в която огънят догаряше. Дали Мики бе убил двама от приятелите му, Питър Мидълтън и Соли Грийнборн?

И ако го бе направил, какво щеше да стори Хю?

Този въпрос все още го измъчваше на следващия ден, но тогава се случи нещо, което му даде търсения отговор.

Цялата сутрин прекара на бюрото си в стаята на партньорите. Някога бе копнял да седи там — в тихия, луксозен център на властта, да взима решения за милиони лири, под погледите на предците си от портретите на стените; но сега вече бе свикнал. А съвсем скоро щеше да се откаже от всичко това.

В момента си приключваше работата. Само довършваше започнати по-рано проекти, но не подхващаше нови. Мислите му непрекъснато се връщаха към Мики Миранда и бедния Соли. Направо го побъркваше идеята, че такъв добър човек като Соли е бил убит от влечуго и паразит като Мики. В действителност просто му се искаше да удуши Мики с голи ръце. Само че не можеше да го убие. Нямаше и никакъв смисъл да съобщава на полицията за подозренията си, защото нямаше доказателства.

Личният му деловодител, някогашният главен чиновник Джонас Мълбъри, цяла сутрин изглеждаше твърде развълнуван и разтревожен от нещо. Мълбъри влезе в стаята на партньорите четири-пет пъти под различни предлози, но не спомена какво го измъчва. Най-после Хю схвана, че човекът иска да му каже нещо, но не желае да го направи пред останалите партньори.

Няколко минути преди пладне Хю тръгна по коридора, който водеше към стаята с телефона. Бяха монтирали апарата преди две години и отдавна съжаляваха, че не са го сложили в залата на партньорите: всеки от тях получаваше обаждания поне няколко пъти дневно.

В коридора срещна Мълбъри. Спря го и попита:

— Притеснява ли те нещо?

— Да, господин Хю — отвърна Мълбъри с очевидно облекчение, после снижи глас. — Случайно видях едни документи, подготвяни от Саймън Оливър, деловодителя на господин Едуард.

— Ела тук за малко. — Хю влезе в телефонната стая и затвори вратата зад двама им. — Какво имаше в тези документи?

— Предложение за заем за Кордоба — за два милиона лири!

— О, не! — възкликна Хю. — Банката трябва да намали участието си в южноамерикански заеми, не да го увеличава!

— Сигурен бях, че ще реагирате така.

— За какво точно е заемът?

— За строежа на ново пристанище в провинция Санта Мария.

— Поредната схема на сеньор Миранда.

— Да. Страхувам се, че той и братовчед му Саймън Оливър имат прекалено голямо влияние върху господин Едуард.

— Добре, Мълбъри. Благодаря ти, че ми съобщи. Ще се опитам да се справя с проблема.

Забравил за телефонното си обаждане, Хю се върна в стаята на партньорите. Дали останалите партньори щяха да позволят на Едуард да постъпи така? Възможно беше. Хю и Самюъл вече нямаха голямо влияние, тъй като се канеха да напуснат. Младия Уилям не се безпокоеше като Хю, че в страните от Южна Америка може да се случи срив. Майор Хартшорн и сър Хари щяха да постъпят, както им бъдеше наредено — а пък сега Едуард бе старши партньор.

Как трябваше да постъпи Хю? Все още не бе напуснал, освен това получаваше своя дял от печалбата, така че и отговорностите му не бяха приключили.

Проблемът бе, че Едуард не разсъждаваше разумно: както бе казал Мълбъри, той бе попаднал напълно под влиянието на Мики Миранда.

Имаше ли някакъв начин Хю да отслаби това влияние? Можеше да каже на Едуард, че Мики е убиец. Едуард нямаше да му повярва. Каза си обаче, че е длъжен да опита. Нямаше нищо за губене. Освен това наистина трябваше да стори нещо по повод ужасяващото прозрение, до което бе стигнал през нощта.

Едуард вече бе излязъл за обяд. Подтикнат от внезапен импулс, Хю реши да го последва.

Предположи накъде се е насочил Едуард и нае файтон до клуб „Каус“. По време на пътуването от Сити до „Пол Мол“ се опита да обмисли правдоподобна и спокойна реч, така че да не обиди Едуард, а да го убеди. Само че всички изрази, за които се сещаше, звучаха изкуствено. Затова, когато пристигна, реши да говори направо. Да му каже истината, без да я разкрасява — и да се надява на най-доброто.

Все още бе рано, така че завари Едуард сам в пушалнята на клуба. Пред него имаше голяма чаша „Мадейра“. Хю забеляза, че обривът му се влошава: кожата на мястото, където яката се триеше във врата му, бе почервеняла и разранена.

Хю седна на същата маса и си поръча чай. Когато бяха момчета, Хю страстно мразеше Едуард, който бе ужасен грубиян и насилник и обичаше да тормози другите. През последните години обаче бе започнал да вижда братовчед си като жертва. Едуард се бе превърнал в това, което беше, заради влиянието на двама лоши хора, Огъста и Мики. Огъста го бе задушила, а пък Мики го бе покварил. Само че Едуард не бе омекнал спрямо Хю, затова и сега не се церемони особено, а веднага му показа, че компанията му не му е приятна.