Кен Фолет - Опасно богатство

Ник се появи навреме за уговорката в десет часа, докато те още седяха на масата за закуска. Хю го бе помолил да дойде. Ник се настани до Доти и взе чаша кафе. Той бе интелигентен млад мъж на двайсет и две години, който тъкмо се бе върнал от Оксфорд. Там, за разлика от повечето млади аристократи, бъдещият херцог съвестно бе полагал изпитите си и бе получил диплома. Ник притежаваше типичната английска красота: имаше светла коса и сини очи, а чертите му бяха правилни и приятни. Нищо чудно, че Доти го гледаше, сякаш иска да го изяде. Хю им завиждаше заради тяхната простичка, изпълнена с плътско желание любов.

Хю смяташе, че е твърде млад, за да играе ролята на глава на семейството. Именно той обаче бе свикал тази среща, затова реши да мине направо на въпроса.

— Доти, с годеника ти имахме няколко доста продължителни разговора на тема пари.

Мама се изправи с намерението да ги остави насаме, но Хю я спря:

— Мамо, в днешно време жените трябва да разбират от пари — така е модерно.

Тя му се усмихна, сякаш смяташе думите му за хлапашка глупост, но въпреки това седна отново на мястото си, а Хю продължи:

— Както всички знаете, преди Ник е планирал да направи професионална кариера — да положи изпитите за адвокат, тъй като вече не може да се издържа с приходите от херцогството.

Като банкер Хю чудесно разбираше как точно бащата на Ник е изгубил всичко. Херцогът бе напредничав едър земевладелец. По време на земеделския разцвет в средата на века, той бе заел много пари, за да финансира подобренията в земите си: канализация и отводнителни системи, разчистване и подмяна на много километри жив плет, закупуване на скъпи, захранвани с пара машини за вършеене, косене и прибиране на реколтата. После обаче, през седемдесетте години на деветнайсети век, бе настъпила голямата земеделска депресия, която продължаваше и досега, през деветдесетте. Цената на обработваемата земя страшно бе спаднала и сега земите на херцога струваха по-малко от сумата, за която ги бе ипотекирал.

— От друга страна, ако Ник успее да се отърве от ипотеките, които му висят на врата, а после и да оптимизира херцогството, то би могло да носи един доста стабилен приход. Просто трябва да се рационализира и ръководи добре — като всяко предприятие.

Ник добави:

— Смятам да продам доста от затънтените ферми и най-различно имущество, след което ще се концентрирам върху задачата да изкарвам възможно най-много от останалото. А на земята ни в Сиднъм в Южен Лондон ще построя къщи.

Хю отново взе думата:

— Изчислихме, че финансовото състояние на херцогството може да бъде оптимизирано и оправено веднъж завинаги с около сто хиляди лири. Така че точно толкова смятам да ти дам като зестра.

Доти ахна, а Мама избухна в сълзи. Ник, който предварително знаеше каква ще е сумата, отбеляза:

— Невероятно щедро от ваша страна.

Доти прегърна през врата годеника си и го целуна, след което заобиколи масата и целуна и Хю. Той се почувства малко неловко, но същевременно бе доволен, че е успял да ги направи толкова щастливи. Освен това бе сигурен, че Ник ще използва парите добре и ще осигури спокоен и сигурен дом за Доти.

Нора слезе, облечена в подходяща за погребението рокля от черно-лилав камгарен плат. Закусила бе в собствената си спалня както винаги.

— Къде са момчетата? — попита раздразнено и хвърли поглед към часовника. — Казах на онази ужасна гувернантка да ги приготви…

В този миг замълча, защото влязоха гувернантката и децата — единайсетгодишният Тоби, Сам, който бе на шест и Сол, на четири години. И тримата носеха черни фракове и вратовръзки, а на главите си имаха миниатюрни черни цилиндри. Хю изпита прилив на гордост.

— Малките ми войници — подхвърли той. — Тоби, какъв бе снощи дисконтовият процент на Централната банка на Англия?

— Все така два и половина процента, сър — отвърна Тобайъс, който имаше задачата да проверява всяка сутрин информацията в „Таймс“.

Сам, средният, бързаше да сподели новините:

— Мамо, имам си домашен любимец! — въодушевено възкликна той.

Гувернантката се притесни.

— Не си ми казвал…

Сам извади една кибритена кутийка от джоба си, поднесе я на майка си и я отвори.

— Паяка Бил! — представи го гордо.

Нора изпищя, блъсна кутийката от ръката му и отскочи назад.

— Отвратително момче! — изкрещя тя.

Сам започна да пълзи по пода, за да вземе кутийката.

— Бил го няма! — проплака той и избухна в сълзи.

Нора се обърна към гувернантката.