Кен Фолет - Опасно богатство

— А кой… кой е бащата?

— Така и не ни каза — отвърна Грийнборн. — Соли никога не разбра.

Само че Хю знаеше.

Детето бе негово.

Вторачи се мълчаливо в Бен Грийнборн. Не бе в състояние да произнесе дори дума.

Щеше да говори с Мейзи и да я накара да му каже истината, но всъщност бе убеден, че тя само ще потвърди онова, за което се бе досетил интуитивно. Тя никога не се бе държала като лека жена, независимо от външния си вид и начина си на живот. Беше девствена, когато я бе прелъстил. През онази първа нощ бе забременяла; после Огъста бе замислила план как да ги раздели и бе успяла, а Мейзи се бе омъжила за Соли.

Дори бе нарекла бебето Хюбърт, а това име звучеше твърде близко до „Хю“.

— Ужасна история, разбира се — добави Грийнборн, който бе изтълкувал погрешно смайването на Хю и причината за мълчанието му.

„Имам дете“, каза си Хю. „Син. Хюбърт. Наричат го Бърти.“ Сърцето му се сви от болка.

— Е, сигурен съм, че сега разбираш защо след смъртта на скъпия ми син не искам да имам нищо общо нито с онази жена, нито с детето й.

— О, не се безпокойте — разсеяно отвърна Хю. — Аз ще се погрижа за тях.

— Ти ли? — озадачено попита Грийнборн. — Че теб по какъв начин те засяга?

— О… Ами, предполагам, защото сега си нямат никого, освен мен — бе отговорът на Хю.

— Недей да се въвличаш в това, млади Пиластър — посъветва го благо Грийнборн. — Имаш си съпруга, за която да се безпокоиш.

Хю нямаше желание да обяснява, а пък бе твърде зашеметен, за да измисли достоверна история. Трябваше да се махне оттук.

— Трябва да тръгвам — каза. — Приемете искрените ми съболезнования, господин Грийнборн. Соли бе най-добрият човек, когото някога съм познавал.

Грийнборн сведе глава и Хю го остави сам.

Във фоайето със закритите огледала Хю взе от лакея шапката си, след което излезе на огряната от слънцето „Пикадили“. Тръгна на запад и скоро влезе в „Хайд парк“. Насочи се към дома си в Кенсингтън. Можеше да си наеме файтон, но предпочете да повърви, за да има време да помисли.

Сега всичко се бе променило. Нора бе законната му съпруга, но Мейзи бе майката на сина му. Нора можеше да се грижи за себе си — както, впрочем, и Мейзи — но едно дете имаше нужда от баща. Изведнъж въпросът какво да прави с остатъка от живота си отново дойде на дневен ред.

Без съмнение някой свещеник би казал, че нищо не се е променило и трябва да остане с Нора — жената, за която се бе оженил в църквата, пред Бога; само че свещениците не знаеха много неща. Строгите методистки убеждения на останалите от семейство Пиластър бяха подминали Хю. Той така и никога не бе повярвал, че отговорът на всяка съвременна морална дилема може да се открие в Библията. Нора го бе съблазнила и се бе омъжила за него съвсем хладнокръвно и единствено с цел материално облагодетелстване — Мейзи бе права за това. Свързваше ги само парче хартия. А този документ нямаше кой знае каква стойност, съпоставен със значението на едно дете. При това дете, което бе плод на любов толкова силна, че бе оцеляла в продължение на много години и безброй изпитания.

„Дали просто си търся извинения?“, запита се той наум. „Дали това не е само благовиден предлог, за да се отдам на желание, за което зная, че е грешно?“

Разкъсваше се на две заради тези въпроси.

Опита се да обмисли практическата им страна. Нямаше основания за развод, но бе сигурен, че Нора ще се съгласи, ако й предложеше достатъчно пари като компенсация. От друга страна, останалите от фамилията щяха да поискат да напусне банката: общественото петно от един развод бе твърде голямо и нямаше да му позволят да остане партньор. Можеше да си намери друга работа, но никое почтено лондонско семейство нямаше да ги приеме като двойка в дома си, дори след като с Мейзи сключеха брак. Почти със сигурност щеше да им се наложи да отидат в чужбина. Тази перспектива обаче го привличаше, а му се струваше, че ще допадне и на Мейзи. Можеше да се върне в Бостън или пък (още по-добре), да отиде в Ню Йорк. Вероятно никога нямаше да стане милионер, но си струваше, защото щеше да бъде с жената, която бе обичал през целия си живот.

След малко се намери пред дома си, една от множеството елегантни еднотипни къщи от червени тухли в Кенсингтън, която се намираше на по-малко от километър от много по-екстравагантното жилище на Огъста на „Кенсингтън Гор“. Нора вероятно бе в прекалено натруфената си спалня и се обличаше за обяда. Какво можеше да го спре просто да влезе вътре и да обяви, че я напуска?