Кен Фолет - Опасно богатство

Сега вече знаеше, че именно това иска да направи. Дали обаче то бе правилното?

Детето променяше напълно ситуацията. Грешно би било да напусне Нора заради Мейзи; но бе правилно да напусне Нора заради Бърти.

Запита се какво ли ще каже Нора, когато й съобщи. Въображението му му даде отговора. Представи си лицето й със застинали в категорична решителност черти; чу неприятния тон, който щеше да използва и точните й думи: „Ще ти струва всяко пени, което притежаваш!“.

Колкото и да бе странно, именно тази мисъл го накара да вземе категорично решение. Ако си бе представил как Нора избухва в сълзи и тъгува, нямаше да е в състояние да го направи. Знаеше обаче, че интуицията му не го подвежда.

Влезе в къщата и хукна нагоре по стълбите.

Тя бе седнала пред огледалото си и си окачваше медальона, който й бе подарил. Украшението бе горчиво напомняне, че трябва да й купува бижута, за да я убеди да правят любов.

Нора взе думата преди него.

— Имам новини — каза му.

— Това сега няма значение…

Тя обаче не му позволи да я прекъсва. Изражението й бе доста странно: сякаш наполовина ликуваше и наполовина се мусеше.

— Така или иначе ще се наложи известно време да не идваш в леглото ми.

Хю разбра, че няма да има възможност да говори, преди тя да е казала, каквото си е наумила.

— Какво, за бога, имаш предвид? — нетърпеливо попита той.

— Случи се неизбежното.

Изведнъж Хю предположи за какво става въпрос. Имаше чувството, че го е блъснал влак. Вече беше прекалено късно: сега никога нямаше да успее да я остави. Изпита отвращение и болка от загубата. Загубата на Мейзи, на сина си.

Вгледа се в очите й. В тях забеляза предизвикателство, сякаш се бе досетила за плановете му. А може би тъкмо това се бе случило.

Насили се да се усмихне.

— Неизбежното ли?

И тогава Нора произнесе думите:

— Бременна съм.

Джоузеф Пиластър почина през септември 1890 г. Останал бе старши партньор в банка „Пиластър“ в продължение на седемнайсет години. През този период Великобритания постоянно бе увеличавала богатствата си; същото важеше за семейство Пиластър, което в момента бе богато почти колкото Грийнборн. Имуществото на Джоузеф се изчисляваше на повече от два милиона лири, включително колекцията му от шейсет и пет антични, инкрустирани със скъпоценни камъни кутийки за емфие — по една за всяка година от живота му — която бе на стойност сто хиляди лири и която той остави на сина си Едуард.

Всички членове на семейството държаха целия си капитал в банката, инвестиран в бизнеса. Това им носеше по пет процента лихва, макар обикновените вложители да получаваха приблизително един и половина процента върху парите си. Всъщност, партньорите взимаха дори повече — освен петте процента лихва върху инвестирания си капитал, те получаваха дял от печалбата, която се разпределяше помежду им по сложна схема. След едно десетилетие, през което получаваше такъв дял от печалбата, Хю бе изминал половината път до първия си милион.

Сутринта преди погребението Хю внимателно огледа лицето си в огледалото за бръснене. Търсеше признаци за собствената си тленност. Беше на трийсет и седем години. Косата му сивееше, но наболата брада, която смъкваше от лицето си, все още бе катраненочерна. В момента бяха модерни завитите мустаци и той се запита дали да не си пусне такива, за да изглежда по-млад.

„Чичо Джоузеф имаше късмет“, каза си Хю. Докато той бе старши партньор, финансовият свят бе запазил стабилността си. През този период имаше само две незначителни кризи: фалита на „Градска банка на Глазгоу“ през 1878 г. и този на френската банка „Юнион Женерате“ през 1882 г. И в двата случая Централната банка на Англия предотврати разпростирането на кризата, като за кратко увеличи лихвеното ниво на шест процента, което все още бе далеч от стойностите, предизвикващи паника. Хю смяташе, че чичо Джоузеф твърде силно е обвързал банката с инвестиции в Южна Америка — но сривът, от който Хю непрекъснато се притесняваше, така и не стана и поне според чичо Джоузеф, сега вече нямаше да се случи. Същевременно рисковите инвестиции бяха като собствеността върху полуразрушена къща, която отдаваш под наем: наемът идва чак до самия край, но когато къщата най-после се срути, няма повече нито наем, нито къща. Сега, когато Джоузеф си бе отишъл, Хю искаше да изведе банката на по-солидна почва, като продаде или „поправи“ част от тези полуразрушени южноамерикански инвестиции.