Кен Фолет - Опасно богатство

— Как може да му позволите да стори такова нещо! — викна й.

— Съжалявам, нямах представа…

В този миг се намеси Хю.

— Нищо страшно не е станало — заяви той в опит да охлади страстите. После прегърна Нора през раменете. — Просто те изненада, това е всичко — и я поведе навън, във фоайето. — Хайде, време е да тръгваме — обърна се към останалите.

Когато излязоха от къщата, той постави ръка на рамото на Сам.

— Сам, надявам се, че си научил този урок: трябва винаги да внимаваш да не уплашиш дамите.

— Изгубих домашния си любимец — нещастно каза Сам.

— Всъщност на паяците не им харесва особено да живеят в кибритени кутии. Може би ти трябва различен домашен любимец. Какво ще кажеш за едно канарче?

Момчето моментално грейна.

— Може ли?

— Трябва да се грижиш за него: редовно да му слагаш вода и храна, иначе ще умре.

— Ще се грижа, ще се грижа, обещавам!

— Тогава още утре ще ти потърсим.

— Урааа!

Пътуваха до методистката църква в Кенсингтън в закрити карети. Лееше се дъжд като из ведро. Момчетата никога не бяха присъствали на погребение. Тоби, който бе много сериозен по характер, попита:

— От нас очаква ли се да плачем?

— Не ставай глупав! — отговори му Нора.

На Хю му се искаше тя да проявява повече привързаност към момчетата. Собствената й майка бе починала, когато Нора била съвсем малка и Хю предполагаше, че затова й е толкова трудно да се държи майчински с децата си: просто не знаеше как. „Въпреки това би могла да положи повече усилия“, помисли си той сега, а на Тоби каза:

— Можеш да плачеш, ако имаш желание. На погребения е позволено.

— Не мисля, че ще се случи. Не обичах особено чичо Джоузеф.

— А пък аз обичах Паяка Бил — вметна Сам.

Сол, най-малкият, заяви:

— Прекалено съм голям, за да плача!

Методистката църква в Кенсингтън бе истинско каменно отражение на двойствените чувства на заможните методисти, които вярваха в религиозната простота, но тайничко копнееха да демонстрират богатството си. Макар обикновено да я наричаха просто „черквата“, тя бе пищно украсена като англиканските и католическите храмове. Олтар липсваше, но пък имаше великолепен орган. Иконите, статуите и стенописите бяха забранени, но архитектурата бе бароково-разточителна, корнизите бяха богато орнаментирани, а мебелите бяха красиво резбовани.

През тази сутрин църквата бе пълна чак до галериите, имаше правостоящи в страничните крила, зад пейките и дори на пътеката. Служителите от банката бяха получили почивен ден, за да могат да присъстват, а всяка значима финансова институция от Сити бе изпратила свой представител. Хю кимна на управителя на Централната банка на Англия, на председателя на Съвета за държавната хазна, и на Бен Грийнборн, който (макар да бе над седемдесетгодишен) все още се движеше с гръб, изпънат като на млад пруски гвардеец.

Насочиха семейството към запазените места на първия ред. Хю седна до чичо си Самюъл, който, както винаги, бе облечен безупречно — с черен редингот, висока колосана яка и копринена вратовръзка с моден възел. Също като Грийнборн, Самюъл бе минал седемдесетте, но бе все така чевръст и във форма като на младини.

Самюъл бе логичният избор за старши партньор след смъртта на Джоузеф. Той бе най-възрастният и най-опитният сред партньорите. Само че Огъста и Самюъл се мразеха и тя щеше всячески да му се противопостави. Огъста вероятно щеше да подкрепи брата на Джоузеф, Младия Уилям, който сега бе на четирийсет и две години.

От останалите партньори двама отпадаха автоматично, защото не носеха фамилията Пиластър: майор Хартшорн и сър Хари Тонкс, съпругът на дъщерята на Джоузеф, Клемънтайн. Оставаха Хю и Едуард.

Хю искаше да стане старши партньор — желаеше го с цялото си сърце. Макар да бе най-младият от партньорите, бе най-способният банкер от тях. Знаеше, че ще успее да разшири банката и да я направи по-силна и влиятелна от когато и да било преди, като в същото време намали дяла на участието й в рисковите заеми, на които основно бе разчитал Джоузеф. Само че Огъста би се противопоставила на назначението му дори по-свирепо, отколкото на Самюъл. Хю обаче не можеше да чака тя да остарее или умре, за да поеме контрола. Тя бе само на петдесет и осем години и спокойно можеше да издържи още петнайсет, при това, без да губи жизнеността и злобата си.

Другият партньор бе Едуард. В момента той седеше до Огъста на първия ред. Навлязъл в средна възраст, той бе натежал, а лицето му бе яркочервено. Освен това бе получил някакъв противен обрив на кожата, който го превръщаше в много нелицеприятна гледка. Липсваха му интелигентност и упоритост, не беше трудолюбив и за седемнайсет години не бе успял да научи почти нищо за банкерството. Отиваше на работа около десет сутринта, около дванайсет излизаше за обяд и много често не се връщаше изобщо следобед. Пиеше шери за закуска и всъщност през целия ден бе пиян в някаква степен. Разчиташе на деловодителя си, чиновника Саймън Оливър, да го предпазва от неприятности. Самата идея Едуард да стане старши партньор бе немислима.