Кен Фолет - Опасно богатство

— Не изглеждаш съвсем добре — отбеляза Едуард.

— Да — хладнокръвно отвърна Мики. — Струва ми се, че тази вечер рибената чорба не бе съвсем прясна.

Едуард махна на един сервитьор.

— Донесете му чаша бренди.

Мики хвърли поглед към картите си. Имаше деветка и десетка, идеалната ръка. Заложи един златен суверен. Днес просто нямаше начин да изгуби.

Хю отиде да види Мейзи два дни след смъртта на Соли.

Завари я сама, седнала мълчаливо и неподвижно на един диван, спретнато облечена в черна рокля. Изглеждаше дребна и незначителна насред великолепието на салона в приличната на палат къща на „Пикадили“. Скръбта бе издълбала дълбоки бръчки по лицето й, а самата Мейзи сякаш изобщо не бе спала. Сърцето му се сви от болка заради нея.

Тя се хвърли в прегръдките му и проплака:

— О, Хю — той бе най-добрият от всички ни!

Хю не можа да сдържи сълзите си. Преди да я види и да чуе думите й, просто беше твърде покрусен, за да заплаче. Соли бе загинал по един наистина ужасяващ начин, а освен това бе човекът, който най-малко заслужаваше подобна съдба.

— У него нямаше и капка злоба — произнесе задавено той. — Сякаш не бе в състояние да проявява подобно чувство. Познавах го от петнайсет години и не мога да си спомня дори един-единствен случай, в който да се е държал зле с някого.

— Защо се случват подобни неща? — нещастно се зачуди Мейзи.

Хю се подвоуми. Само преди два дни бе научил от Тонио Силва, че преди години Мики Миранда е убил Питър Мидълтън. Поради тази причина и сега Хю се питаше дали Мики няма нещо общо със смъртта на Соли. От полицията търсеха добре облечен мъж, който се бе карал със Соли точно преди инцидента. Хю бе видял Мики да влиза в клуб „Каус“ скоро след времето, когато бе прегазен Соли, следователно Миранда със сигурност се бе намирал в района.

Само че му липсваше мотив, за да иска смъртта на Соли. Всъщност бе тъкмо обратното. Предстоеше да подпишат окончателно договора за строежа на железница „Санта Мария“, която бе толкова важна за Мики; защо му бе на Мики да убива благодетеля си? Хю реши да не споменава пред Мейзи за неоснователните си подозрения.

— Изглежда е било трагичен нещастен случай — каза накрая.

— Кочияшът смята, че Соли е бил блъснат. Защо свидетелят ще бяга, ако не е виновен?

— Може би се е опитвал да ограби Соли. Или поне така твърди пресата.

И наистина, във всички вестници се коментираше този случай. Това бе сензационна история: ужасната, грозна смърт на виден банкер, един от най-богатите хора на света.

— Нима крадците носят вечерно облекло?

— Било е почти тъмно. Възможно е кочияшът да се е объркал.

Мейзи се измъкна от прегръдката на Хю и отново седна на дивана.

— А пък ако ти бе изчакал още съвсем малко, можеше да се ожениш за мен, вместо за Нора — каза.

Хю се стресна от прямотата й. Същата мисъл бе минала през ума му само секунди, след като бе научил новината — само че той се бе засрамил. Колко типично за Мейзи! Тя казваше направо онова, което и двамата мислеха. Не бе сигурен как да отвърне, затова пусна глуповата шега:

— Ако един Пиластър се ожени за една Грийнборн, това не би било брак, ами сливане на бизнес предприятия.

Тя поклати глава.

— Аз не съм Грийнборн. Семейството на Соли така и никога не ме прие.

— Въпреки това трябва да си наследила голям дял от банката.

— Не наследих нищо, Хю.

— Ама това е невъзможно!

— Но е вярно. Соли не притежаваше собствени средства. Баща му му даваше голяма месечна издръжка, но той така и никога не се сдоби със собствен твърд капитал — заради мен. Дори и тази къща е под наем. Аз разполагам с дрехите си, мебелите и бижутата, така че няма да умра от глад. Обаче не наследявам нищо от банката — нито пък малкият Бърти.

Хю бе удивен. Освен това се ядоса, че някой може да се държи така подло и несправедливо с Мейзи.

— Старецът няма да се погрижи дори за сина ти?

— Няма да му даде дори пени. Видях се със свекъра си тази сутрин.

Очевидно с Мейзи се отнасяха ужасно. Хю, като неин приятел, се почувства лично засегнат.

— Това е позор, истинско безсрамие! — заяви той.

— Не, в действителност не е — отвърна Мейзи. — Дадох на Соли пет години щастие, а в замяна получих пет години луксозен живот във висшето общество. Сега мога да се върна към нормалното съществуване. Ще продам бижутата си, ще инвестирам парите и ще живея спокойно и тихо с приходите от инвестициите си.

На Хю му бе трудно да го проумее.