Кен Фолет - Опасно богатство

„Решително момиче“, прецени Мейзи. „Може да е невежа и наивна, но ще получи, каквото желае.“

— Тази жена не му е любовница. Но ако има такава, тя ще знае.

Емили кимна.

— Бих искала да се срещна с приятелката ви.

— Не смятам, че ти лично трябва да…

— Само че аз искам. Той ми е съпруг и ако ще научавам нещо лошо, искам да го чуя лично. — Лицето й отново се изпъна упорито и решително както преди малко и тя добави: — Ще сторя всичко, трябва да ми повярвате — абсолютно всичко. Целият ми живот ще бъде пустиня, освен ако сама не спася себе си.

Мейзи реши да изпита твърдостта й.

— Името на приятелката ми е Ейприл. Тя притежава публичен дом близо до „Лестър Скуеър“. На две минути оттук е. Готова ли си да отидем там веднага?

— Какво е „публичен дом“? — запита Емили.

Наетият файтон спря пред „При Нели“. Мейзи надникна отвън и огледа набързо улицата. Не искаше някой от познатите й да я види как влиза в бордей. От друга страна, по това време повечето представители на нейната класа се обличаха за вечеря, а по улиците имаше само бедняци, при това съвсем малко. Двете с Емили слязоха от таксито. Мейзи бе платила на файтонджията предварително. Вратата на публичния дом не бе заключена, така че просто влязоха вътре.

Дневната светлина не бе благосклонна към „При Нели“. „Нощем може и да има определен долнопробен блясък“, помисли си Мейзи, „но в момента изглежда просто овехтяло и мърляво“. Кадифената тапицерия бе избеляла, по масите имаше прогорени от цигари дупки и кръгли петна от столчетата на чаши. Тапетите се белеха, а картините не изглеждаха еротични, а само вулгарни. Възрастна жена с лула в устата метеше пода. Тя не се изненада особено, като видя две дами от висшето общество, облечени в скъпи рокли. Когато Мейзи попита къде е Ейприл, старицата насочи разкривен палец към стълбището.

Откриха Ейприл в кухнята на горния етаж. Тя и още няколко жени, всичките по домашни роби или пеньоари, седяха край масата и пиеха чай. Явно до началото на работното им време оставаха няколко часа. Първоначално Ейприл не позна Мейзи и двете само се гледаха в продължение на поне минута. Мейзи реши, че старата й приятелка не се е променила особено: все още бе слаба, с остри черти и поглед. Може би изглеждаше малко по-уморена от преди, вероятно заради многото нощи, когато стоеше до късно и прекаляването с евтино шампанско. Сдобила се бе обаче със самоувереното, почти арогантно излъчване на преуспяла делова жена.

— Какво можем да направим за вас? — попита след малко.

— Не ме ли позна, Ейприл? — отвърна на въпроса с въпрос Мейзи и Ейприл изведнъж изпищя от радост, скочи на крака и се втурна към нея.

След като се бяха прегърнали и целунали, Ейприл се обърна към останалите жени и обясни:

— Момичета, това е жената, успяла да стори онова, за което всички ние мечтаем! Някога позната като Мириам Рабиновиц, по-късно Мейзи Робинсън, сега тя е госпожа Соломон Грийнборн!

Всички жени бурно изръкопляскаха, сякаш Мейзи бе някаква героиня. Тя пък се смути: не бе очаквала, че Ейприл ще разкаже така откровено цялата й история — и най-вече пред Емили Пиластър — но сега бе прекалено късно.

— Хайде да пийнем по чаша джин, за да го отпразнуваме — предложи Ейприл.

Те седнаха и една от жените измъкна отнякъде бутилка и няколко чаши, след което наля на всички. Мейзи никога не бе харесвала особено вкуса на джина, а сега, когато бе свикнала с най-доброто шампанско, й беше още по-неприятен, но все пак се чукна с тях за компания. Видя, че Емили отпива и прави физиономия. Чашите им веднага бяха напълнени повторно.

— Е, какво те води тук? — запита след малко Ейприл.

— Брачен проблем — отвърна Мейзи. — Съпругът на приятелката ми е импотентен.

— Доведи го тук, скъпа — каза Ейприл на Емили, — и ние ще го оправим.

— Подозирам, че вече ви е клиент — намеси се Мейзи.

— Как се казва?

— Едуард Пиластър.

Ейприл се сепна.

— Мили боже! — После се вгледа внимателно в Емили. — Значи ти си Емили. Горката!

— Знаете името ми — промълви Емили покрусена. — Следователно той говори за мен. — И отпи още от джина си.

— Едуард не е импотентен — заяви една от жените.

Емили се изчерви.

— Съжалявам — продължи жената, — просто обикновено иска мен.

Тя бе висока, с тъмна коса и голям бюст. Мейзи си помисли, че не е особено впечатляваща в размъкнатата си и мърлява роба, захапала цигарата като мъж. Но може би, когато бе облечена и гримирана, ставаше привлекателна.