Кен Фолет - Опасно богатство

Един предпазлив човек би сменял хотела си на всеки няколко дни. От друга страна, внимателен човек не би използвал бланка с адреса на хотела, в който е отседнал. Тонио не бе от предпазливите. Точно обратното, винаги се бе държал безразсъдно. Мики реши, че има огромна вероятност все още да е в същия хотел.

Оказа се прав.

Тонио се появи няколко минути след полунощ.

На Мики му се стори, че разпознава походката на фигурата, която се появи в другия край на „Беруик стрийт“. Мъжът идваше от „Лестър скуеър“. Мики се напрегна, но устоя на изкушението веднага да предприеме нещо. Удържа се с усилие, докато човекът мина под един фенер, който за миг освети лицето. Вече не изпитваше съмнения — това бе Тонио. Мики виждаше даже рижавите му бакенбарди. Той изпита едновременно облекчение и още по-силно безпокойство. Облекчение, защото Тонио вече бе попаднал в полезрението му, а безпокойство — заради недодяланата и много опасна атака, която се канеше да предприеме. А след това видя полицаите.

Това бе възможно най-лошото стечение на обстоятелствата. Какъв ужасен късмет! Бяха двама, носеха шлемове и пелерини, а на коланите им висяха палки. Идваха насреща му по „Беруик стрийт“ и насочваха ярката светлина на металните си фенери към всяко тъмно ъгълче. Мики застина като препариран. Нищо не можеше да направи. Те го видяха, забелязаха цилиндъра и пурата му и кимнаха почтително. Не предприеха нищо, защото не им влизаше в работата да гадаят какво прави представител на висшата класа пред нечий праг. Преследваха престъпници, не джентълмени. С Тонио се разминаха на петнайсет-двайсет метра от хотелската врата. Мики не го свърташе на едно място от раздразнение. Само още миг — и Тонио щеше да се озове в безопасност вътре в хотела си.

Но после полицаите свиха зад ъгъла и изчезнаха.

Мики направи знак на двамата си съучастници.

Те действаха бързо.

Преди Тонио да успее да стигне вратата на хотела си, го сграбчиха и го набутаха в уличката встрани от сградата. Той успя да извика веднъж, но след това гласът му бе заглушен.

Мики хвърли остатъка от пурата си, прекоси „Беруик стрийт“ и влезе в тясната странична алея. Двамата бандити бяха натъпкали в устата му шал, за да му попречат да вика, и го биеха с метални прътове. Шапката му бе паднала, лицето и цялата му глава вече бяха покрити с кръв. Палтото пазеше донякъде тялото му, но те удряха коленете, пищялите и незащитените му ръце.

От тази гледка на Мики за малко да му прилошее.

— Спрете, глупаци! — изсъска им. — Не виждате ли, че е достатъчно?!

Не искаше да убиват Тонио. В момента нападението приличаше на обикновен грабеж, макар и придружен с жесток побой. Убийството би вдигнало много повече шум — а пък полицаите бяха видели лицето на Мики, макар и за съвсем кратко.

С очевидно нежелание двамата негодяи спряха да бият Тонио, който се смъкна на земята и остана да лежи така, напълно притихнал.

— Изпразнете му джобовете! — прошепна Мики.

Тонио не се размърда, докато му измъкваха часовника на верижка, портфейла, няколко монети, копринена носна кърпа и един ключ.

— Дайте ми ключа — нареди Мики. — Останалото е за вас.

По-възрастният от двамата, Баркър 23 23 Bark (от англ.) — лая. — Б.пр. , когото на шега наричаха „Кучето“, каза:

— Дай ни парите!

Даде им по десет лири в златни суверени.

Кучето му подаде ключа. Към него с тънка връвчица бе привързана малка картичка, върху която бяха надраскани две цифри — 11. На Мики това му бе достатъчно.

Обърна се и тъкмо се канеше да се измъкне от уличката, когато установи, че ги наблюдават. На „Беруик стрийт“ бе застанал някакъв мъж и ги зяпаше. Сърцето на Мики започна лудо да бие.

Кучето го забеляза само секунда по-късно. Изруга и вдигна металния прът в ръцете си, сякаш се канеше да пребие човека. Изведнъж Мики осъзна нещо и сграбчи ръката на Кучето.

— Не — спря го. — Това няма да е необходимо. Погледни по-внимателно.

Устата на мъжа бе отворена и долната челюст се издаваше напред, а погледът му бе разфокусиран и пуст: той бе слабоумен.

Кучето свали оръжието.

— Няма да ни причини зло — заяви. — Хлопа му дъската.

Мики мина покрай него и излезе на осветената улица. Хвърли поглед назад и видя как Кучето и приятелчето му свалят обувките на Тонио.

Мики си тръгна с надеждата никога повече да не ги види. Влезе в хотел „Рус“. За негово облекчение на бюрото в малкото фоайе все още нямаше никого. Започна да се изкачва по стълбището.