Кен Фолет - Опасно богатство

Хотелът се състоеше от три долепени една до друга къщи и на Мики му трябваше известно време, докато се ориентира, но след две-три минути се справи и си отвори вратата на стая №11.

Стаичката бе тясна, неудобна и мръсна. Претъпкана бе с мебели, които някога вероятно са минавали за луксозни, но сега бяха разнебитени и захабени. Мики остави шапката и бастуна си на един стол и започна да претърсва помещението бързо и методично. В чекмеджето на писалището откри още един екземпляр на статията до „Таймс“ и го взе. Това обаче не му вършеше работа. Тонио вероятно имаше още копия — или просто щеше да я напише отново по памет. За да се публикува статията обаче, Тонио би трябвало да представи някакви доказателства. Именно тях търсеше Мики.

В едно от чекмеджетата на скрина откри книга, озаглавена „Херцогинята на Содом“ и се изкуши да я открадне, но реши, че това би било неоправдан риск. Измъкна ризите и бельото на Тонио и ги хвърли на пода. В чекмеджетата не бе скрито нищо.

В действителност не бе и очаквал да открие каквото и да било на подобно очевидно място.

Огледа под и зад скрина, леглото и гардероба. Покатери се на бюрото, за да надникне върху гардероба. И там нямаше нищо, освен дебел слой прах.

Смъкна чаршафите и завивката от леглото и опипа възглавниците за странни твърди издутини. После се зае с матрака, под който най-после откри онова, което му трябваше.

В един голям плик бяха прибрани сноп документи, привързани с лентички от някаква адвокатска кантора.

Преди да успее да ги разгледа по-обстойно обаче, в коридора отвън се разнесоха стъпки.

Захвърли документите и се спотаи зад вратата.

Стъпките подминаха стаята и след малко заглъхнаха.

Мики развърза лентите и разгледа листата. Те бяха написани на испански и подпечатани от адвокат от Палма. Представляваха клетвени декларации на очевидци, които лично бяха видели побоищата и екзекуциите в нитратните мини на семейството на Мики.

Той поднесе снопчето документи към устните си и целуна хартията. Те бяха отговорът на молитвите му.

Прибра ги под палтото си. Преди да ги унищожи, трябваше да си извади имената и адресите на свидетелите. В адвокатската кантора със сигурност имаше копия на декларациите, но те бяха безполезни без самите свидетели. А сега, когато Мики знаеше кои са очевидците, дните им бяха преброени. Щеше да изпрати имената и адресите на Папа, а Папа щеше да ги накара да замлъкнат завинаги.

Останало ли бе нещо? Огледа стаята, в която цареше безредие. Не, нищо друго тук не го интересуваше. Намерил бе, каквото му трябваше. Без доказателства статията на Тонио не струваше и пукната пара.

Измъкна се от стаята и слезе на долния етаж.

За негова изненада, на рецепцията във фоайето се бе появил служител, който вдигна очи и предизвикателно попита:

— Може ли да узная каква работа имате тук?

Мики съобрази и моментално взе решение. Ако пренебрегнеше въпроса, мъжът вероятно щеше просто да реши, че е случаен грубиянин. Ако обаче спреше и започнеше да му обяснява, служителят щеше да огледа лицето му. Не каза нищо и направо излезе на улицата. Мъжът не го последва.

Когато минаваше покрай тъмната странична уличка, чу приглушен вик за помощ. Тонио пълзеше към ъгъла и оставяше зад себе си кървава следа. При вида му на Мики започна да му се повдига. Отвратен, той се намръщи, извърна поглед и продължи бързо по пътя си.

Почти всеки следобед богатите дами и джентълмените без истинско занимание си правеха посещения едни на други. Това бе изключително изтощителен обичай, затова четири дена седмично Мейзи даваше нареждания на слугите си да казват, че не си е вкъщи. В петък приемаше гости и понякога се случваше да се види с двайсет и дори трийсет души за един следобед. Посетителите почти винаги бяха едни и същи: кръгът „Марлборо“, еврейският кръг, жени с „напредничави“ идеи като Рейчъл Бодуин, както и съпругите на няколко от по-важните делови познати на Соли.

Емили Пиластър попадаше в последната категория. Съпругът й Едуард участваше заедно със Соли в сделка за железопътна линия в Кордоба. Мейзи предполагаше, че Емили се е отбила по силата на тази връзка. Тя обаче се застоя през целия следобед и в пет и половина, когато всички други се бяха разотишли, още беше тук.

Емили бе красиво двайсетгодишно момиче с големи сини очи. Всеки, който я погледнеше по-отблизо, веднага би разбрал, че е нещастна. Затова Мейзи не се учуди, когато гостенката й попита: