Кен Фолет - Опасно богатство

— Защо, какво е станало? — попита тя равно, без да изразява емоции.

— Той ще започне работа в банката.

— Защо напуска „Пиластър“? Смятах, че се справя добре там.

— Отказали са да го направят партньор.

— О, не!

Тя познаваше Хю по-добре от всеки друг и знаеше колко е пострадал от банкрута на баща си и самоубийството му. Можеше да си представи колко съсипан е бил от отказа за партньорство.

— Семейство Пиластър са подлеци! — заяви разпалено.

— Заради съпругата му е.

Мейзи кимна.

— Не се учудвам.

Тя също бе станала свидетелка на случката по време на бала на херцогиня Тенби. Тъй като познаваше Пиластрови много добре, веднага се запита дали Огъста по някакъв начин не е организирала целия инцидент, за да злепостави Хю.

— Сигурно изпитваш съжаление към Нора.

— Ммм.

Мейзи се бе срещнала с Нора няколко седмици преди сватбата и от самото начало не я бе харесала. Със сигурност бе обидила Хю, когато му каза, че Нора е безсърдечна златотърсачка и не бива да се жени за нея.

— Както и да е. Предложих на Хю ти да й помогнеш.

— Какво?! — възкликна рязко Мейзи и извърна очи от огледалото. — Да й помогна ли?

— Да си възстанови репутацията. Ти знаеш какво е да те гледат отвисоко заради произхода ти. Сама преодоля всички тези предразсъдъци.

— И сега трябва да помогна за преобразяването на всяко друго улично гаменче, което иска да стане дама от висшето общество?! — избухна тя.

— Очевидно казах нещо погрешно — разтревожи се Соли. — Смятах, че ще ти е приятно да помогнеш, винаги си била така привързана към Хю.

Мейзи отиде до скрина си да си вземе от него ръкавиците.

— Ще ми се първо да ме беше попитал.

Отвори шкафа. На гърба на вратичката му в дървена рамка бе закачен старият плакат от цирка, на който бе изобразена самата Мейзи в прилепнало трико, изправена на гърба на бял кон, а отдолу имаше надпис „Поразителната Мейзи“. Картината рязко сложи край на изблика й и я накара да се засрами от себе си. Изтича при Соли и го прегърна.

— О, Соли, как може да съм толкова неблагодарна!

— Е-е, стига сега — измърмори той и поглади голите й рамене.

— Ти бе толкова добър и щедър към мен и семейството ми! Естествено, че ще го направя за теб, ако това искаш.

— Не бих искал да те насилвам за каквото и да било…

— Не, не. Не ме насилваш. Защо да не й помогна да получи онова, което аз самата имам? — Хвърли поглед към пълното лице на съпруга си, сега прорязано от тревожни бръчки и погали бузата му. — Спри да се безпокоиш. Държах се ужасно егоистично за минута, но това приключи. Върви да си облечеш сакото. Готова съм.

Изправи се на пръсти и го целуна по устните, после се обърна и си сложи ръкавиците.

Знаеше, разбира се, какво всъщност я бе ядосало. Ситуацията бе изпълнена с горчива ирония. Молеха я да обучи Нора за ролята на госпожа Хю Пиластър — за мястото, което самата Мейзи бе копняла да заеме. В най-потайното кътче на сърцето си все още желаеше да бъде съпруга на Хю — и мразеше Нора, задето бе спечелила там, където самата Мейзи бе загубила. В крайна сметка обаче отношението й бе недостойно и тя реши да го промени. Трябваше да се радва, че Хю се е оженил. Преди бе много нещастен и вината за това поне отчасти бе нейна. Сега можеше да спре да се тревожи за него. Изпита болезнено усещане за загуба и я обзе дълбока тъга, но трябваше да скрие тези чувства. Да ги заключи в тайна стаичка в душата си, където никой никога не влиза. Щеше да се хвърли с цялото си сърце в задачата да върне на Нора благоразположението на висшите кръгове на лондонското общество.

Соли се върна, вече облякъл фрака си и двамата отидоха заедно в детското крило. Бърти си играеше по нощна риза с дървено влакче-играчка. Той много обичаше гледката на майка си във вечерна рокля и щеше силно да се разочарова, ако по някаква причина не му се покажеше, преди да излезе. Сега й разказа какво се бе случило следобед в парка — сприятелил се бе с едно грамадно куче — а пък Соли седна на пода и си поигра известно време с него и с влакчето. После настъпи време Бърти да си ляга, а Мейзи и Соли слязоха долу и се качиха в каретата си.

Първо отиваха на соаре, а след това на бал. И двете места се намираха на по-малко от осемстотин метра от къщата им на „Пикадили“, но Мейзи не бе в състояние да върви пеша с изтънченото си вечерно облекло: шлейфът и подгъвът на роклята й щяха да се изкалят, а копринените й пантофки да се съсипят непоправимо, докато стигне. Тя се усмихна при мисълта, че момичето, което преди години бе вървяло четири дена до Нюкасъл, сега не може да измине половин миля без каретата си.