Кен Фолет - Опасно богатство

— Ако прадядо ми никога не бе поемал рискове, нямаше да вложи всичките си пари в онзи робовладелчески кораб и днес банка „Пиластър“ нямаше да съществува.

Хю отново не се съгласи.

— Само че оттогава „Пиластър“ винаги оставя по-малките и склонни към спекулации финансови къщи да „проверяват“ непознатите води.

Чичо Джоузеф никак не обичаше да спорят с него и отсече раздразнено:

— Едно изключение няма да ни навреди.

— Само че желанието да направим изключение може да ни засегне много сериозно.

— Не е твоя работа да правиш подобни преценки.

Хю се намръщи. Инстинктът му не го бе подвел: в тази инвестиция нямаше никаква търговска логика, а и Джоузеф не можеше да я оправдае. Защо тогава я правеха? Веднага щом си зададе въпроса, отговорът му се наби в очите.

— Направили сте го, защото става дума за Едуард, нали? Искате да го окуражите, а това е първата сделка, която предлага, откакто е станал партньор. Затова му давате възможност да я сключи, макар че изгледите никак не са добри.

— Нямаш право да поставяш под съмнение мотивите ми!

— А ти нямаш право да рискуваш чуждите пари като услуга за сина си! Средствата за тази железопътна линия ще бъдат набрани от малки инвеститори от Брайтън и Харогейт. Ако железницата се провали, всички те ще загубят спестяванията си!

— Ти не си партньор и никой не ти иска мнение по въпроса!

Хю мразеше подобни резки, безпочвени промени на темата, затова отговорът му бе доста изнервен:

— Обаче съм Пиластър. И когато някой вреди на доброто име на банката, вреди и на мен!

Самюъл рязко се намеси:

— Мисля, че вече каза достатъчно, Хю…

Хю бе наясно, че трябва да млъкне, но не бе в състояние да се възпре.

— Не, страхувам се, че не съм казал достатъчно! — Осъзна, че крещи и се опита да снижи глас. — Така ще съсипете репутацията на банката. Доброто ни име е най-големият ни актив. Ако го използваме по този начин, все едно си хвърляме на вятъра капитала!

Чичо Джоузеф приключи с учтивостта.

— Не смей да седиш тук, в моята банка, и да ми изнасяш лекции върху принципите на инвестирането, нагъл малък фукльо такъв! Излез от стаята!

В продължение на цяла минута Хю се взираше в чичо си. Беше побеснял и същевременно — потиснат. Глупавият и слаб Едуард бе станал партньор и сега подтикваше банката да сключва лоши сделки, подкрепян от безразсъдния си баща. И никой не можеше да стори нищо по въпроса. Кипящ от негодувание и чувство за безсилие, Хю излезе и тръшна вратата зад себе си.

След десет минути тръгна към Соли Грийнборн, за да го помоли да му даде работа.

Не беше сигурен, че Грийнборн ще иска да го вземе. На теория Хю би бил голяма придобивка за всяка банка заради контактите си със Съединените щати и Канада. Само че банкерите смятаха кражбата на висши служители от конкурентите си за нечестна игра, а това не бе джентълменско и се избягваше. Освен това Грийнборн можеше да се уплаши, че Хю ще разкрива тайните на банката му пред семейството си. Фактът, че не е евреин, можеше само да подклажда този страх и още повече да влоши нещата.

Всичко това обаче нямаше значение, защото за него банка „Пиластър“ се бе превърнала в задънена улица. Трябваше да се махне.

Рано през деня бе валяло, но в късната утрин слънцето вече грееше и от купчинките конски тор по улиците на Лондон се вдигаше лека пара. Архитектурата на Сити представляваше смесица от величествени класически постройки и полуразрушени стари къщи. Сградата на „Пиластър“ беше от първия тип, а на Грийнборн — от втория. Съдейки само по вида на централния им клон, човек не би могъл да предположи, че банка „Грийнборн“ е по-голяма и по-важна от „Пиластър“. Началото й бе поставено преди три поколения, когато първите Грийнборн бяха заемали пари на вносители на кожи. Въртели бизнеса си в две малки стаи в една стара къща на улица „Темза“. Всеки път, когато започнело да им отеснява, те просто купували следващата къща в редицата. В момента банката заемаше четири съседни сгради и още три, разположени наблизо. В тези полусрутени постройки обаче се въртяха повече сделки и пари, отколкото в „Пиластър“, независимо от помпозното й величие.

Вътрешността също нямаше нищо общо с почти набожната тишина, царяща в банковата зала на „Пиластър“. На Хю му се наложи да си пробива път сред тълпата във фоайето. Всички тези хора чакаха като просители за аудиенция с някой средновековен крал. Очевидно до един бяха убедени, че само да успеят да разменят няколко думи с Бен Грийнборн, да му представят своя случай, предложение или сделка, той би могъл да го превърне в несметно богатство. Криволичещите коридори и тесните стълбища бяха задръстени от тенекиени кутии със стари документи, кашони с канцеларски материали и дамаджани с мастило, а всяко свободно пространство, дори да бе с големината на миша дупка, бе приспособено за кабинет на някой чиновник. Хю откри Соли в една просторна стая с неравен под и разнебитен прозорец, гледащ към реката. Едрото тяло на Соли бе наполовина скрито зад голямо бюро, отрупано с документи.