Кен Фолет - Опасно богатство

Завари един по-възрастен, по-опърпан и унил Тонио, който седеше в ъгъла и четеше „Таймс“. Косата му бе все така буйна и морковенооранжева, но като изключим това, в него не бе останало нищо от дяволитото момче и разпътния, склонен към прахосничество младеж. Макар да бе на възрастта на Хю, двайсет и шест години, край очите му вече се бяха образували фини бръчици от множеството тревоги.

— Постигнах голям успех в Бостън — отговори Хю на първия му въпрос. — Върнах се през януари. В момента обаче пак имам проблеми с проклетото си семейство. Ами ти?

— В моята страна настъпиха множество промени. Семейството ми не е така влиятелно, както някога. Все още контролираме Милпита, провинциалния град, от който произхождаме, но в столицата между нас и президента Гарсия застанаха други хора.

— Кои?

— Кликата на Миранда.

— Семейството на Мики?

— Точно така! Те завзеха нитратните мини в северната част на страната и това ги направи богати. Освен това монополизираха търговията с Европа, благодарение на връзката си с банката на твоето семейство.

Хю се изненада.

— Знаех, че Едуард прави много сделки с Кордоба, но не осъзнавах, че всички минават през Мики. Впрочем, не мисля, че това има значение.

— Обаче има! — отвърна Тонио и извади сноп листа от вътрешния джоб на палтото си. — Отдели минутка и го прочети. Това е статия, която написах за „Таймс“.

Хю взе ръкописа и започна да чете. В статията се описваха условията в една мина за нитрат, притежавана от семейство Миранда. Тонио смяташе банка „Пиластър“ за отговорна за лошото отношение към миньорите, тъй като тя спонсорираше търговията с минерала. Първоначално Хю не се трогна особено: дългите смени, ниското заплащане и детският труд бяха типични за работата в мините по цял свят. Продължи да чете обаче и установи, че нещата се влошават. В мините на Миранда надзирателите бяха въоръжени с камшици и пушки и без никакви задръжки ги използваха, за да налагат дисциплина. Миньорите — включително жените и децата — биваха наказвани с бой, ако работеха твърде бавно, а ако се опитаха да си тръгнат, преди да изтекат договорите им, можеше и да ги застрелят. Тонио разполагаше с очевидци на подобни „екзекуции“.

Хю се ужаси искрено и възкликна:

— Ама това е убийство!

— Именно.

— Президентът ви не знае ли за това?

— Знае. Само че в момента Миранда са му любимци.

— А твоето семейство…

— Едно време можеше и да успеем да ги спрем. Сега обаче едва съумяваме да запазим контрола върху собствената си провинция, при това с цената на всичките си усилия.

Хю бе направо потресен от мисълта, че собственото му семейство и банката финансират подобна жестока индустрия. Все пак се опита за миг да остави настрани личните си чувства и хладнокръвно да разгледа възможните последствия. От „Таймс“ обичаха да публикуват точно такива материали като статията на Тонио. В парламента щяха да се изнасят речи, в седмичните списания щяха да се публикуват множество писма. Обществената съвест на потенциалните инвеститори (много от които бяха методисти) щеше да ги разколебае. Те нямаше да искат да се замесват с подобно нещо, включително с банка „Пиластър“. Това можеше да нанесе страхотен удар на банката.

„Мен това засяга ли ме?“ запита се Хю. Банката се бе отнесла зле с него и той се канеше да я напусне. Въпреки това не можеше просто да пренебрегне проблема. Все още бе служител в нея, в края на месеца щеше да си получи заплатата от „Пиластър“ и й дължеше лоялност поне дотогава. Трябваше да направи нещо.

Какво точно искаше Тонио? Фактът, че му показва статията си, преди да я даде за публикуване предполагаше, че иска да сключи някаква сделка.

— Каква е целта ти? — попита го Хю. — Искаш да спрем финансирането на търговията с нитрат ли?

Тонио поклати глава.

— Ако „Пиластър“ се оттегли, мястото й ще бъде заето от друга банка с по-дебела кожа. Не, трябва да проявим повече изобретателност и да сме по-прикрити.

— Имаш нещо конкретно на ум?

— Семейство Миранда планират изграждането на железница.

— А, да. Железопътна линия „Санта Мария“.

— Тази железница ще превърне Папа Миранда в най-богатия и могъщ човек в страната, с изключение единствено на президента. А пък Папа Миранда е животно, жестоко животно. Искам строежа на тази железница да бъде спрян.

— И затова смяташ да публикуваш статията.

— Няколко статии. Също така ще организирам срещи, ще изнасям речи, ще лобирам пред членовете на парламента и ще се опитам да си уредя среща с министъра на външните работи. С други думи, ще сторя всичко необходимо, за да попреча на финансирането на железницата.