Кен Фолет - Опасно богатство

Едуард обаче поклати глава и заяви:

— Не смятам така.

Мики се слиса и ужаси. Убеден бе, че в най-лошия случай Едуард ще се съгласи да си помисли.

— Ама вие през цялото време набирате средства за железници — реших, че ще се зарадваш на тази възможност!

— Кордоба не е нито Канада, нито Русия — отвърна Едуард. — На инвеститорите не им харесва политическото ви устройство, факта, че всеки провинциален caudillo може да има собствена армия. Все едно е Средновековието.

Мики не бе предвидил това.

— Нали набрахте пари за мината за сребро на Папа?

Това бе станало преди три години и Папа бе получил сто хиляди лири, които му свършиха добра работа.

— Именно! Тя се оказа единствената сребърна мина в Южна Америка, която не може да излезе на печалба!

В действителност мината беше много богата, но Папа обираше печалбата и не оставяше нищо за акционерите. Поне да бе оставил една малка сума — колкото да им замаже очите! Но Папа никога не се вслушваше в подобни съвети.

Мики потисна зараждащия се пристъп на паника, но чувствата му вероятно се бяха изписали на лицето му, защото Едуард обезпокоено подхвърли:

— Слушай, стари приятелю, толкова ли е важно? Изглеждаш разстроен.

— Честно да ти кажа, това би означавало много за моето семейство — призна Мики. Усети, че Едуард вероятно е в състояние да събере заема, ако наистина иска. Със сигурност имаше начин. — Разбира се, ако толкова престижна банка като „Пиластър“ подкрепи проекта, хората ще заключат, че Кордоба е едно добро място за инвестиции.

— Да, имаш основания — замисли се Едуард. — Ако някой от партньорите предложи тази идея и наистина иска да я прокара, вероятно може да се направи. Само че аз не съм партньор.

Мики очевидно бе подценил трудностите за набиране на половин милион лири. Той обаче не бе победен. Щеше да намери начин.

— Ще трябва да го обмисля отново — каза, като се насилваше да звучи жизнерадостно.

Едуард пресуши чашата си с шери и се изправи.

— Да идем на обяд?

Същата вечер Мики и семейство Пиластър отидоха да гледат „Корабът Пинафор“ 18 18 „Корабът на Нейно Величество Пинафор“, или „Девойката, която любеше моряк“ — комична оперета от Съливан и Гилбърт, поставена за първи път през 1878 г. в Лондон. — Б.пр. в „Опера Комик“. Мики пристигна няколко минути по-рано. Докато чакаше във фоайето, попадна на семейство Бодуин, храненици на Пиластрови. Албърт Бодуин бе адвокат, който вършеше доста работа за банката, а преди години Огъста много упорито се бе опитала да омъжи дъщерята, Рейчъл Бодуин, за Хю.

Умът на Мики бе зает с проблема с набирането на парите, но той по навик започна да флиртува с Рейчъл Бодуин, както правеше с всички момичета и голяма част от омъжените жени.

— И как е напоследък движението за еманципация на жените, госпожице Бодуин?

Майка й се изчерви и каза:

— Бих се радвала, ако не говорите за това, сеньор Миранда.

— В такъв случай няма да го правя, госпожо Бодуин, защото вашите желания са закон за мен.

Обърна се отново към Рейчъл. Тя не бе точно красива — очите й бяха разположени твърде близко — но имаше много хубава фигура: дълги крака, тясна талия и голям бюст. За миг в ума му се мерна картина — представи си я със завързани за таблата на леглото ръце и разтворени широко голи крака — и тази фантазия много му допадна. Когато вдигна поглед от цепката между гърдите й, срещна нейния. Повечето момичета биха се изчервили и биха отклонили очи, но тя го изгледа забележително смело и прямо и в крайна сметка засраменият се оказа той. Като се чудеше каква тема за разговор да измисли, той подхвърли:

— Знаете ли, че старият ни приятел Хю Пиластър се е върнал от колониите?

— Да, видях го в „Уайтхейвън хаус“. Вие също бяхте там.

— Ах, да. Забравих.

— Винаги съм харесвала Хю.

„Обаче не искаше да се жениш за него“, помисли си Мики. Рейчъл от години бе на пазара за булки и вече започваше да прилича на застояла, преоценена стока. Въпреки това инстинктите му подсказваха, че тя е изключително сексуална личност. Без съмнение, единственият й проблем бе страховитото й излъчване. Тя плашеше мъжете с поведението си. Сигурно вече бе започнала да се отчайва. Наближаваше трийсет години, а още не се бе омъжила; нищо чудно вече да се питаше дали не е обречена цял живот да си остане стара мома. Някои жени вероятно приемаха подобна възможност хладнокръвно, но Мики усещаше, че Рейчъл не е от тях.

Знаеше, че я привлича, но това важеше и за почти всички останали — млади и стари, мъже и жени. На Мики му харесваше, когато богати и влиятелни хора се интересуваха от него, защото това му даваше власт. Рейчъл обаче не бе никоя и чувствата й не му бяха от полза.