Кен Фолет - Опасно богатство

— Не си се оженил?

— Не.

— В Бостън… Харесваше ли някое момиче в Бостън?

— Опитах, Мейзи — отвърна той.

Изведнъж й се прииска да не го е питала, защото имаше ужасното предчувствие, че отговорът му ще разруши щастието. Само че бе прекалено късно; въпросът бе зададен, а Хю вече говореше:

— В Бостън имаше множество хубави момичета, както и приятни, и интелигентни, и момичета, от които биха излезли чудесни съпруги и майки. Обръщах внимание на някои от тях, а те като че ли ме харесваха. Но когато настъпваше мигът да им направя предложение или да се оттегля, всеки път осъзнавах, че чувствата ми не са достатъчно силни. Нямаха нищо общо с онова, което изпитвах към теб. Не бяха любов.

Беше го казал!

— Престани — прошепна Мейзи.

— Две-три майки много ми се ядосаха, после започна да ми се носи такава слава и момичетата станаха предпазливи. Държаха се мило с мен, но знаеха, че нещо не ми е наред. Че не съм сериозен, не съм от онези, които сключват брак. Хю Пиластър, английският банкер и разбивач на сърца. А пък ако някоя девойка ме харесаше въпреки репутацията ми, аз се постаравах да я обезсърча. Не обичам да разбивам сърцата на хората. Твърде добре знам какво е.

Лицето й бе мокро от сълзи; тя изпитваше благодарност към благосклонния мрак.

— Съжалявам — каза му, но шепотът й бе толкова тих, че и сама едва успя да го чуе.

— Както и да е. Сега знам какво не ми е наред. Предполагам, че винаги съм бил наясно, но последните два дни премахнаха всички съмнения.

Изостанали бяха на известно разстояние след другите, а сега Хю спря и се обърна с лице към нея.

Тя му се примоли:

— Не го казвай, Хю, моля те!

— Все още те обичам. Това е.

Думите бяха произнесени — и всичко бе съсипано.

— Също така смятам, че и ти ме обичаш — продължи той безмилостно. — Нали?

Вдигна поглед към него. В очите му виждаше отразени светлините, идващи от къщата от другата страна на поляната, но самото му лице бе в сянка. Той сведе глава и я целуна по устните, а пък тя не се отдръпна, нито извърна своята.

— Солени сълзи — каза след минута. — Наистина ме обичаш. Знаех си!

Извади една сгъната носна кърпа от джоба си и нежно започна да попива сълзите от бузите й. Трябваше да сложи край на това.

— Трябва да настигнем останалите — подкани го. — Хората ще започнат да говорят.

После се обърна и тръгна, за да го принуди или да пусне ръката й, или да я последва. Той предпочете второто.

— Изненадан съм, че се притесняваш от приказките им — заяви след малко. — Всеизвестен факт е, обкръжението ти не се интересува от подобни неща.

В действителност тя не се безпокоеше особено от мнението на другите. Боеше се от самата себе си. Накара го да върви по-бързо, докато стигнаха при останалата част от компанията. Веднага след това пусна ръката му и отиде да си говори с херцогинята.

Неизвестно защо, но я притесняваше и намекът му, че кръгът „Марлборо“ е известен със свободомислието си. Това бе вярно, но тя би предпочела да не е казвал нищо подобно. Наистина не бе наясно с причината.

Когато влязоха отново в къщата, високият часовник във фоайето тъкмо отмерваше полунощ. Мейзи внезапно усети, че е напълно изтощена от вълненията през деня.

— Ще си лягам — обяви.

Видя как херцогинята инстинктивно поглежда към Хю, а после отново към нея, и потисна усмивката си. Осъзна, че всички смятат, че Хю ще прекара нощта при нея.

Дамите се качиха заедно на горния етаж, оставяйки мъжете да играят билярд и да изпият последното си питие преди лягане. Когато жените я целуваха за лека нощ, Мейзи забеляза един и същи блясък в очите им: поглед, който разкриваше известно въодушевление, примесено със завист.

Върна се в стаята си и затвори вратата. В камината весело горяха въглища, а на лавицата над нея и на тоалетката имаше запалени свещи. На нощното шкафче, както винаги, бе оставен поднос със сандвичи и бутилка шери — в случай, че огладнее през нощта. Тя никога не ги докосваше, но добре обучената прислуга на „Кингсбридж Менър“ се грижеше край всяко легло нощем да има такъв поднос.

Започна да се разсъблича. Може би всички грешаха. Може би Хю нямаше да дойде при нея нощес. Мисълта предизвика у нея пронизваща болка. Копнееше той да прекрачи прага, за да може да го вземе в прегръдките си и да го целуне, наистина да го целуне — не виновно, както бе сторила в градината, а жадно и безсрамно. Това усещане извика в паметта й съкрушителния спомен за нощта след надбягванията в Гудууд преди шест години, тясното легло в къщата на леля му и изражението на лицето му, когато свали роклята си.