Кен Фолет - Опасно богатство

Установи, че мястото й е до Хю. Херцогинята обикновено я настаняваше до Кинго, защото той обичаше красиви жени, а съпругата му бе много търпелива и свободомислеща; тази вечер обаче явно бе решила да разнообрази подредбата. Никой не каза молитва преди хранене, защото в кръга религията се пазеше единствено за неделите. Сервираха супата и Мейзи започна весело да си бъбри с мъжете от двете й страни. Умът й обаче бе другаде: с брат й. Горкият Дани! Толкова умен, така отдаден, такъв прекрасен водач — и с толкова лош късмет. Чудеше се дали ще успее да осъществи новата си амбиция и да стане член на парламента. Надяваше се да се справи. Папа щеше толкова да се гордее с него!

Днес бе станало нещо необичайно. Произходът й — това се случваше рядко — се бе натрапил по един очевиден начин в новия й живот. Странно бе, че това не променя особено нещата. Също като нея, Дани сякаш не принадлежеше към някоя конкретна обществена прослойка. Представляваше работниците; обличаше се като човек от средната класа; същевременно имаше уверените, дори леко арогантни обноски на Кинго и приятелите му. Не бе никак лесно да се разбере дали е момче от висшата класа, което е избрало мъченичество сред работниците, или момче от работническата, което се е издигнало в живота.

И за Мейзи можеше да се каже нещо подобно. Всеки с поне малка представа за класовите различия веднага щеше да разбере, че не е дама по рождение. Същевременно тя играеше ролята си толкова добре, а освен това бе така хубава и очарователна, че някак отказваха да приемат упорито носещия се слух, че Соли я е забърсал в салон за танци. Всъщност, ако имаше някакви въпроси относно приемането й от лондонското висше общество, те бяха получили отговора си, когато уелският принц — синът на кралица Виктория и бъдещ крал — призна, че е бил „запленен“ от нея и за доказателство й подари златна табакера с диамантена закопчалка.

С напредването на вечерта Мейзи все по-силно усещаше присъствието на Хю до себе си. Тя положи големи усилия да води лек, непринуден разговор, както и да приказва с мъжа от другата си страна поне толкова, колкото с Хю. Само че миналото сякаш дебнеше зад гърба й, настояваше да го признае и да му обърне внимание — като уморен, но търпелив просител.

Тя и Хю се бяха срещали три-четири пъти след завръщането му в Лондон, а сега бяха прекарали четирийсет и осем часа в една и съща къща, но никога не бяха разговаряли за случилото се преди шест години. Хю знаеше единствено, че е изчезнала без следа, а после се е появила ненадейно като госпожа Соломон Грийнборн. Рано или късно щеше да й се наложи да му даде някакво обяснение. Мейзи се страхуваше, че разговорът за онова време ще възкреси отминалите чувства и у двама им. Само че все някога трябваше да го проведат и може би сега бе най-подходящото време, докато Соли го нямаше.

Дойде момент, когато няколко души край тях говореха едновременно и доста шумно. Мейзи реши, че може да му каже сега. Обърна се към Хю и изведнъж бе обхваната от силни емоции. Три или четири пъти се опита да проговори, но не успяваше да каже нищо. Най-сетне успя да продума:

— Нали знаеш, че щях да проваля кариерата ти.

А после вече й костваше такова усилие да сдържа сълзите си, че не успя да продължи.

Той моментално разбра за какво говори.

— И кой ти каза, че ще провалиш кариерата ми?

Ако бе проявил съчувствие, тя сигурно щеше да се срине. За щастие обаче той я нападаше, а това й даде сили да отговори:

— Леля ти Огъста.

— Подозирах, че е замесена по някакъв начин.

— Обаче беше права.

— Не вярвам в това — отсече той и още повече се разгневи. — Не си попречила особено на кариерата на Соли.

— Успокой се. Соли, за разлика от теб, не беше черната овца на семейството. Макар че и така беше много трудно. Семейството му все още ме мрази.

— Макар че си еврейка?

— Да. Евреите са не по-малки сноби от другите.

Той никога нямаше да узнае истинската причина — а именно, че Бърти не е дете на Соли.

— Защо просто не ми каза какво правиш и защо?

— Не можех. — Когато си припомни онези ужасни дни, сълзите я задавиха отново и й се наложи да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои. — Беше ми много трудно да се откъсна така от теб; това разби сърцето ми. Не бих могла да го направя, ако трябваше да се оправдавам и пред теб.

Той все още не показваше намерение да й прости.

— Можеше да ми изпратиш бележка.

Гласът на Мейзи се снижи почти до шепот:

— Не бях в състояние да я напиша.