Кен Фолет - Опасно богатство

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против — разтревожено я попита той.

— Напълно. Виж, ако държах толкова на празника, можеше да отида в Манчестър и да прекарам Пасха с родителите си. — Замисли се за миг. — Всъщност аз отдавна не се чувствам свързана с тези еврейски неща, не и откакто напуснахме Русия. Когато пристигнахме в Англия, в града нямаше други евреи. Хората в цирка пък като цяло не принадлежат към никоя религия. Макар че се омъжих за евреин, семейството ти ме кара да се чувствам нежелана. Съдбата ми е винаги да бъда външен човек и да гледам отстрани, но честно да ти кажа, това не ми пречи. Господ никога не е правил нищо за мен. — Усмихна му се. — Мама казва, че Господ те е пратил при мен, но това са глупости. Спечелих те съвсем сама.

Той се поуспокои.

— Ще ми липсваш довечера.

Тя седна на ръба на леглото и се приведе към него, за да може да зарови лице в гърдите й.

— И ти ще ми липсваш.

— Ммм…

След известно време те легнаха един до друг; главата на всеки от тях бе обърната към петите на другия. Той я галеше между краката, а пък тя го целуваше и ближеше, а после засмука пениса му. Той обожаваше да правят това следобед и сега извика тихичко, когато свърши в устата й.

Тя промени позицията на тялото си и сгуши глава в люлката на ръката му.

— На какво има вкус? — сънливо се поинтересува Соли.

Тя млясна с устни.

— На хайвер.

Той се изхили и затвори очи.

Мейзи започна да се гали. Съвсем скоро той хъркаше. Когато и тя свърши, съпругът й не се размърда.

— Мъжете, които са управлявали банка „Глазгоу“, трябва да отидат в затвора! — заяви Мейзи малко преди вечеря.

— Трудно би могло да стане — отвърна Хю.

Направи й впечатление колко самодоволно прозвуча забележката му.

— Трудно ли? — раздразнено възкликна тя. — Едва ли ще е толкова трудно, колкото случилото се с онези работници, чиито пари са изгубили!

— Въпреки това, никой не е съвършен. Дори и онези работници не са — настояваше Хю. — Ако един дърводелец направи грешка и после къщата се срути, трябва ли той да отиде в затвора?

— Не е същото!

— Защо да не е?

— Защото дърводелецът получава по трийсет шилинга на седмица и е длъжен да изпълнява нарежданията на майстора, а банкерът получава хиляди и оправдава заплатата си с това, че носи голяма отговорност.

— Това е вярно. Обаче и банкерът е човек, и той трябва да издържа жена и деца.

— Би могло да се каже същото и за убийците, обаче ние ги бесим, независимо от съдбата на осиротелите им деца!

— Само че, ако убиеш някого случайно — ако например, докато стреляш по заек, улучиш човек, скрит в храстите — няма да отидеш в затвора. Защо тогава да ходят в затвора банкерите, които са изгубили чужди пари?

— За да бъдат останалите банкери по-внимателни!

— По същата логика бихме могли да обесим ловеца, който е стрелял по заек, за да бъдат останалите по-предпазливи!

— Хю, правиш го от чист инат!

— Не, не упорствам без логика. Защо да се отнасяме с невнимателните банкери по-сурово, отколкото с невнимателните ловци на зайци?

— Разликата е, че невнимателните стрелци не обричат на мизерия хиляди работници на всеки няколко години, за разлика от невнимателните банкери.

В този момент се намеси Кинго с апатичния си, провлачен говор.

— Директорите на банка „Глазгоу“ вероятно ще влязат в затвора, както и управителя — така чух.

— Да, и аз съм убеден в това — заяви Хю.

На Мейзи й се прииска да изкрещи, толкова се подразни.

— А защо тогава така упорито ми противоречеше?

Той се усмихна широко.

— За да разбера дали можеш да защитиш мнението си.

Мейзи си припомни, че Хю от край време притежава тази способност — винаги успяваше да я предизвика. Спря думите, които напираха на върха на езика й. Избухливият й характер бе част от привлекателната й сила за кръга „Марлборо“, една от причините да я приемат, независимо от произхода й. Те обаче щяха бързо да се отегчат, ако избухванията й траеха прекалено дълго. Настроението й се промени за секунди.

— Сър, вие ме оскърбихте! — извика театрално. — Предизвиквам ви на дуел!

— И с какви оръжия се дуелират дамите? — разсмя се Хю.

— С куки за плетене — на разсъмване!

Всички се разсмяха на думите й, след което влезе един прислужник и обяви, че вечерята е сервирана.

Край дългата маса винаги се събираха осемнайсет-двайсет души. Мейзи много обичаше гледката на искрящите от белота ленени покривки и финия порцелан, стотиците свещи, които се отразяваха в блестящите чаши, безукорното черно-бяло вечерно облекло на мъжете и великолепните ярки рокли и безценните бижута на жените. Всяка нощ се лееше шампанско, но от него страдаше талията на Мейзи, затова тя си позволяваше само по една-две глътки.