Кен Фолет - Опасно богатство

Соли я обичаше, а обичаше и Бърти, макар да не знаеше чие дете е. И това бе достатъчно за Мейзи преди Хю да се върне.

Стана рано, както винаги, и отиде до детското крило на голямата къща. Бърти закусваше в детската трапезария заедно с децата на Кинго, Ан и Алфред. Три бавачки ги наглеждаха. Тя целуна лепкавото лице на сина си и попита:

— Какво закусваш?

— Овесена каша с мед. — Той говореше с провлеченото произношение на висшата класа, което Мейзи бе усвоила с толкова усилия и за което понякога все още забравяше.

— Вкусно ли е?

— Медът е вкусен.

— Мисля и аз да хапна малко — заяви Мейзи и седна. Определено щеше да се отрази по-добре на стомаха й от пушената херинга и пикантните агнешки бъбреци с подправки, с които закусваха възрастните.

Бърти не приличаше на Хю. Като бебе бе напомнял на Соли, защото всички бебета приличаха на Соли, а сега изглеждаше като бащата на Мейзи, с тъмна коса и кафяви очи. От време на време Мейзи забелязваше у него нещо, което напомняше за Хю, особено когато се усмихнеше дяволито. За щастие обаче липсваше неоспорима прилика.

Една бавачка донесе на Мейзи порция овесена каша с мед и младата жена я опита.

— Харесва ли ти, мамо? — попита я Бърти.

Ан каза:

— Недей да говориш с пълна уста, Бърти! — Ан Кингсбридж бе на седем години и не пропускаше случай да наложи превъзходството си над Бърти и петгодишния си брат Фреди.

— Много е вкусно — отговори Мейзи.

Друга бавачка предложи:

— Ще желаете ли препечени филийки с масло, деца? — и тримата в хор отвърнаха „Да!“.

В началото Мейзи бе смятала, че е неестествено едно дете да отрасне, заобиколено от прислуга. Страхуваше се, че ще се разглези твърде много. После обаче бе разбрала, че богатите деца си играят в калта, катерят се по стени и се бият не по-малко от бедните. Основната разлика бе, че на хората, които разтребваха след тях, им се плащаше.

Искаше й се да има още деца — децата на Соли — но нещо в нея се бе повредило при раждането на Бърти и швейцарските лекари, които се грижеха за нея казаха, че повече няма да е в състояние да зачене. Оказали се бяха прави, защото от пет години спеше със Соли, но „проклятието“ не бе пропускало да я споходи нито веднъж. Бърти бе единственото дете, което щеше да роди. Тя горчиво съжаляваше заради Соли, който никога нямаше да има собствени деца, макар той да твърдеше, че вече е получил повече щастие, отколкото заслужава който и да било мъж.

Съпругата на Кинго, херцогинята, позната на приятелите си като „Лиз“, дойде в детската трапезария почти веднага след Мейзи. Докато миеха ръцете и лицата на децата си, Лиз подхвърли:

— Знаеш ли, майка ми никога не би се занимавала с това. Тя ни виждаше едва след като ни бяха изтъркали, подсушили и облекли. Това е толкова противоестествено!

Мейзи се усмихна. Лиз се смяташе за непресторена и непретенциозна, защото миеше лицата на собствените си деца.

Останаха в детската стая до десет часа, когато пристигна гувернантката и започна урокът им по рисуване. Мейзи и Лиз се върнаха в стаите си. Днес бе спокоен ден, нямаше да се ходи на лов. Част от мъжете щяха да отидат за риба, а пък други да обикалят из гората с кучетата и може би да застрелят по някой заек. Дамите, както и мъжете, които предпочитаха дамската компания пред тази на кучетата, щяха да се разходят в парка преди обяда.

Соли бе закусил и се приготвяше да излезе. Облечен бе в кафяв ежедневен костюм от туид с късо сако. Мейзи го целуна и му помогна да обуе високите си до глезена боти. Ако не бе дошла, щеше да му се наложи да извика камериера си, защото не можеше да се наведе достатъчно, за да си завърже сам връзките. Тя си сложи кожено палто и шапка, а Соли навлече тежкото си широко палто с прикрепена към раменете къса пелерина и подходящо бомбе, след което двамата слязоха във фоайето да се срещнат с останалите.

Утринта бе светла и мразовита, много приятна, но само ако имаш кожено палто, иначе бе истинско мъчение, ако живееш в порутена къща, в която вее през всички пролуки, а и трябва да ходиш бос. Мейзи обичаше да си припомня лишенията от детството си: по този начин се увеличаваше удоволствието й от факта, че е омъжена за един от най-богатите мъже на света.

Вървеше с Кинго от едната й страна и Соли — от другата. Хю бе зад тях заедно с Лиз. Макар че Мейзи не го виждаше, усещаше присъствието му. Чуваше го да разговаря с Лиз — караше я да се смее — и си представяше искрицата в сините му очи. След приблизително осемстотин метра стигнаха до главната порта. Когато завиха, за да се разходят из овощната градина, Мейзи забеляза една позната, висока фигура с черна брада, която се приближаваше откъм селото. За миг си помисли, че вижда баща си, но после разпозна брат си Дани.