Кен Фолет - Опасно богатство

Преди шест години Дани се бе върнал в града, в който живееха като деца. Там разбра, че родителите им вече са напуснали старата къща и не са оставили новия си адрес. Разочарован бе продължил пътешествието си още по-нататък, на север до Глазгоу, където бе основал „Асоциация за благополучието на работниците“, която не само осигуряваше членовете си срещу безработица, но и се бореше за правото им да членуват в професионални съюзи, за мерки за безопасност във фабриките и за финансова регулация на корпорациите. Името му бе започнало да се появява във вестниците — там бе Дан Робинсън, не Дани, защото сега бе твърде страховит и огромен, за да го наричат Дани. Баща им бе прочел за него във вестника, дойде в кантората му и последва радостна среща след дългата раздяла.

Оказа се, че скоро след бягството на Мейзи и Дани, Папа и Мама най-после срещнали други евреи. Заели от тях пари, за да се преместят в Манчестър, където Папа си намерил нова работа. Никога повече не затънали така. Мама бе преодоляла болестта и сега се радваше на чудесно здраве.

Когато семейството най-сетне се събра отново, Мейзи вече бе омъжена за Соли. Соли с удоволствие би предоставил на Папа къща и доживотна издръжка, но Папа не искаше да се пенсионира и вместо това помоли Соли да му заеме пари, за да си отвори магазин. Сега Мама и Папа продаваха хайвер и други деликатеси на заможните жители на Манчестър. Когато Мейзи им ходеше на гости, сваляше диамантите си, слагаше престилка и обслужваше клиентите на касата — уверена, че няма особена вероятност някой от кръга „Марлборо“ да дойде в Манчестър, а и да го направеше, надали щеше лично да отиде на пазар.

Сега, като видя Дани в Кингсбридж, Мейзи веднага се уплаши, че нещо лошо се е случило с родителите им и хукна към него. Още преди да го е стигнала, с натежало сърце му извика:

— Дани! Какво има? С Мама ли е станало нещо?

— Папа и Мама се чувстват чудесно, както и останалите — успокои я той с американския си акцент.

— Слава богу! Как разбра, че съм тук?

— Нали ми писа?

— А, да.

Дани приличаше на турски воин с буйната си къдрава брада и проблясващи очи, но бе облечен като чиновник, в доста износен черен костюм и бомбе; освен това явно бе вървял доста дълго, тъй като обувките му бяха изкаляни, а изражението — уморено. Кинго го изгледа подозрително, но Соли, с типичната си изисканост, знаеше как да се държи във всяка ситуация. Той стисна ръката на Дани и каза:

— Как сте, Робинсън? Това е приятелят ми, херцог Кингсбридж. Кинго, позволи ми да ти представя шурея си Дан Робинсън, главен секретар на „Асоциацията за благополучието на работниците“.

Много хора биха загубили и ума, и дума, ако ги представят на някой херцог, но не и Дани.

— Как сте, господин херцог? — подхвърли той с непринудена учтивост.

Кинго предпазливо му стисна ръка. Мейзи предполагаше какво си мисли — че в някакви граници любезността към нисшите класи е приемлива, но не бива да се отива твърде далеч.

Соли продължи:

— А това е приятелят ни, Хю Пиластър.

Мейзи се напрегна. Водена от тревогата си за Мама и Папа, напълно бе забравила, че Хю е зад нея. Дани знаеше някои тайни за Хю — тайни, които Мейзи никога не бе споделяла със съпруга си. Знаеше, че Хю е бащата на Бърти. Преди години бе казал, че иска да му счупи врата. Никога не се бяха срещали, но Дани със сигурност не бе забравил. Какво ли щеше да направи?

От друга страна, сега бе с шест години по-възрастен. Измери Хю със студен поглед, но вежливо се здрависа и с него.

Хю, който не знаеше, че е баща и дори не предполагаше за съществуването на тези скрити подводни течения, приятелски се обърна към Дани:

— Вие ли сте онзи брат, който избягал от къщи и отишъл в Бостън?

— Да, точно така.

Соли възкликна:

— Ха! Представете си само — Хю знае това!

Соли нямаше никаква представа колко знаят Хю и Мейзи един за друг; той не бе наясно с факта, че са прекарали една нощ заедно и са си разказали житейските си истории.

Мейзи се смути заради този разговор, който се плъзгаше по повърхността на твърде много тайни. Ледът бе тънък. Побърза да се върне на твърда земя.

— Дани, защо си тук?

На умореното му лице се изписа горчивина.

— Вече не съм секретар на „Асоциацията за благополучието на работниците“ — каза. — Разорен съм. За трети път през живота си съм съсипан от некадърни банкери!

— Дани, моля те! — възкликна в протест Мейзи. Брат й много добре знаеше, че и Соли, и Хю са банкери.