Кен Фолет - Опасно богатство

Хю отново насочи вниманието си към децата.

— И как мислите, какво направил Джак след това?

— Аз знам! — заяви Ан. — Взел брадва!

— Точно така.

Мейзи седеше и гушкаше Бърти, който се взираше с разширени очи в истинския си баща. „Ако успея да понеса това“, помисли си тя, „значи мога да се справя с всичко“.

Хю продължи:

— И докато великанът все още бил по средата на бобеното стъбло, Джак го отсякъл! И великанът полетял надолу, паднал на земята… и умрял. А Джак и майка му живели щастливо до края на дните си.

Бърти възкликна:

— Разкажи я пак!

В посолството на Кордоба кипеше трескава работа. Утре бе Денят на независимостта на Кордоба и следобед щеше да има голям прием за членовете на парламента, длъжностни лица от английското Министерство на външните работи, дипломати и журналисти. Тази сутрин, сякаш му бяха малко другите проблеми, Мики Миранда бе получил суха бележка от британския външен министър по повод двама английски туристи, убити, докато изследвали Андите. Когато обаче го потърси Едуард Пиластър, Мики Миранда заряза всичко. Онова, за което трябваше да говори с Едуард, бе много по-важно и от приема, и от писмото. Трябваха му половин милион лири и се надяваше да ги получи от Едуард.

Мики бе посланик на Кордоба от една година. Наложило се бе да вложи цялото си лукавство и хитрост, за да получи този пост; освен това семейството му бе изхарчило цяло състояние у дома под формата на подкупи, за да му го издейства. Обещал бе на Папа, че семейството ще си получи обратно парите — и сега трябваше да изпълни обещанието си. По-скоро би умрял, отколкото да разочарова баща си.

Въведе Едуард в кабинета на посланика — грамадно помещение на първия етаж, в което се открояваше голямото официално знаме на Кордоба. Отиде до масивното писалище и разтвори отгоре му една карта на Кордоба. Затисна краищата й с табакерата си, гарафата за шери, една чаша и сивия цилиндър на Едуард. После се подвоуми. За първи път през живота си искаше половин милион лири от някого.

— Това е провинция Санта Мария, в северната част на страната — започна след миг.

— Познавам географията на Кордоба — сприхаво отбеляза Едуард.

— Разбира се, така е — съгласи се Мики с успокоителен тон.

Вярно беше. Банка „Пиластър“ сключваше много сделки с Кордоба — финансираше износа на нитрат, осолено говеждо и сребро, както и вноса на минно оборудване, оръжие и луксозни стоки. Едуард отговаряше за всичко това — благодарение на Мики, който първо като аташе, а след това и като посланик, бе вгорчил живота на всички, които не желаеха да използват „Пиластър“ за посредник. В резултат, сега Едуард бе смятан за водещия експерт в Лондон по отношение на Кордоба.

— Разбира се, че знаеш — повтори Мики. — Също така знаеш, че целият нитрат, който добива баща ми, се транспортира чрез теглени от мулета вагони от Санта Мария до Палма. Има обаче нещо, което може би не знаеш: че по този маршрут е съвсем възможно да се построи железопътна линия.

— Откъде си толкова сигурен? Железниците са сложно нещо.

Мики взе някакво подвързано томче от бюрото си.

— Защото наетият от баща ми шотландски инженер Гордън Халфпени е провел проучване. Всички подробности са тук, включително пълната стойност на строежа. Погледни ги.

— Колко? — попита Едуард.

— Петстотин хиляди лири.

Едуард започна да разгръща доклада.

— Ами политиците?

Мики хвърли поглед към големия портрет на президента Гарсия, облечен в униформата на главнокомандващ. Всеки път, когато Мики погледнеше картината, се заклеваше, че един ден собственият му портрет ще заема това място на стената.

— Президентът подкрепя идеята. Смята, че по този начин ще засили военния си контрол над провинциите.

Гарсия вярваше на Папа. Откакто Папа бе станал губернатор на провинция Санта Мария — с помощта на две хиляди късоцевни пушки „Уесли-Ричардс“, изработени в Бирмингам — семейство Миранда бе сред най-ревностните поддръжници и съюзници на президента. Гарсия изобщо не подозираше истинските причини Папа да иска железопътна линия до Палма: тя би позволила на семейство Миранда да атакува столицата в рамките на два дни, вместо за две седмици.

— А как ще се плати за нея? — попита отново Едуард.

— Ще наберем парите на лондонската борса — нехайно отвърна Мики. — Всъщност, помислих си, че банка „Пиластър“ ще иска да поеме сделката.

Постара се да диша бавно и нормално. Това бе кулминационната точка на дългия и свързан с толкова усилия процес по „обработването“ на семейство Пиластър: това трябваше да бъде наградата му за годините упорита подготовка.