Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Кралят! — изрева мъжът победоносно. — Плених краля!

Уилям, Уолтър и цялата кралска армия обърнаха в бяг.

Филип ликуваше. Отстъплението започна в центъра на кралската армия и премина на вълна към фланговете. За няколко мига цялата войска на Стивън обърна в бяг. Това бе наградата на владетеля за несправедливостта.

Нападателите се впуснаха в преследване. В тила на кралската армия имаше трийсет-четирийсет коне без ездачи, задържани от оръженосците и някои от бягащите мъже се метнаха на тях и препуснаха в бягство не към града, а през голата равнина.

Филип се зачуди какво бе станало с краля.

Гражданите на Линкълн бързо напускаха покривите. Започнаха да прибират деца и животни. Някои семейства се изпокриха в къщите си, затваряха кепенците и залостваха вратите. При лодките на езерото настъпи раздвижване: някои граждани се опитваха да се измъкнат по реката. Започнаха да прииждат хора към катедралата, за да потърсят убежище там.

При всеки вход към града притичваха хора, за да затворят огромните обковани с желязо врати. Изведнъж мъжете на Ранулф от Честър изригнаха от замъка. Разделиха се по явно предварително уговорен план и към всяка порта тръгна по една група. Нагазиха през тълпите граждани, събаряха ги наляво и надясно и отвориха отново вратите, за да пуснат настъпващите бунтовници.

Филип реши най-сетне да слезе от покрива на катедралата. Другите с него, повечето катедрални каноници, бяха помислили същото. Всички се шмугнаха през малката врата към куличката. Там срещнаха епископа и архидяконите, които бяха гледали от по-високо в кулата. На Филип му се стори, че епископ Аликзандър е уплашен. Беше жалко: днес епископът трябваше да вдъхва кураж на хората.

Всички заслизаха внимателно по дългото вито стълбище и излязоха в нефа на църквата в източния край. В храма вече имаше стотина граждани и от трите големи врати прииждаха още. Когато Филип погледна навън, в катедралния двор влязоха двама рицари, оплискани с кръв и окаляни, явно завърнали се от битката. Влязоха направо в църквата, без да слизат от конете. Видяха епископа и извикаха:

— Плениха краля!

Сърцето на Филип подскочи. Крал Стивън не просто бе победен, а беше взет в плен. Роялистките сили из цялото кралство вече със сигурност щяха да се разпаднат. Възможните последствия от това се завихриха в ума му, но преди да е успял да ги осмисли, чу вика на епископ Аликзандър:

— Затворете вратите!

Не можеше да повярва на ушите си.

— Не! — извика Филип. — Не можете да направите това!

Епископът зяпна в него, пребледнял от страха и паниката. Все едно, че не го познаваше. Филип го бе посетил веднъж официално, за да изрази почитанието си, но оттогава не бяха разговаряли. С явно усилие Аликзандър най-после го позна.

— Тази катедрала не е ваша, приор Филип, моя е. Затворете вратите!

Няколко каноници се притекоха да изпълнят нареждането му.

Филип се ужаси от този израз на чист егоизъм, проявен от висш духовник.

— Не можете да затворите храма за хората — извика ядосано. — Може да ги избият отвън!

— Ако не затворим вратите, ще ни избият всички! — изкрещя Аликзандър истерично.

Филип го сграбчи за предницата на расото и му изсъска:

— Не забравяйте кой сте. Ние нямаме право на страх — особено от смъртта. Вземете се в ръце.

— Махнете го от мен! — викна Аликзандър.

Няколко каноници издърпаха Филип настрана, а той им извика:

— Не виждате ли какво прави той?

— Ако си толкова смел — отвърна му един каноник, — защо сам не излезеш навън да ги защитиш?

Филип се отскубна.

— Точно това ще направя.

Обърна се. Голямата централна врата тъкмо се затваряше. Втурна се през храма. Трима свещеници бутаха крилата, за да ги дозатворят, докато хората отвън напираха да се проврат вътре през стесняващия се отвор. Филип успя да се шмугне навън тъкмо преди вратата да се затръшне.

В следващите няколко мига в притвора се струпа малка тълпа. Мъже и жени блъскаха по вратата и пищяха да ги пуснат, но без никакъв отклик отвътре.

Изведнъж Филип го обзе страх. Паниката на лицата на заключените отвън хора го зарази. Усети, че се е разтреперил. Веднъж, едва шестгодишен, се бе озовал пред победоносна войска и ужасът от преживяното тогава се върна в душата му. Мигът, в който двамата войници бяха нахлули в бащината му къща, се върна толкова жив, че все едно се беше случило вчера. Остана на място и се помъчи да спре треперенето, докато тълпата кипеше около него. Отдавна не беше го мъчил този кошмар. Виждаше в ума си кръвожадността на двамата войници и как мечът посече майка му, и ужасната гледка с червата на баща му, изсипали се от разпрания корем. И отново изпита онзи невъобразим, смазващ, влудяващ ужас. След това видя как един монах влезе през вратата с кръст в ръката и писъците секнаха. Монахът показа на него и на брат му как да склопят очите на мама и тате, за да могат да спят в дългия си сън. Спомни си, като току-що събудил се от сън, че вече не е онова уплашено дете, вече е пораснал мъж и монах. И както абат Питър бе спасил него и брат му в онзи ужасен ден преди двадесет и седем години, така и днес порасналият Филип, подкрепен от вярата и с Божията закрила, щеше да се притече на помощ на изпадналите в страх за живота си.