Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Със сърце в гърлото Филип изскочи напред и извика:

— Спрете!

Мъжът застина за миг, вдигнал брадвата.

Филип се втурна към него.

Мъжът замахна, но приорът го блъсна в последния миг. Желязото издрънча в каменната настилка на стъпка от главата на жертвата. Нападателят се съвзе, закрепи се на крака и го зяпна слисан. Филип се вторачи в него, мъчейки се да запази самообладание. Съжаляваше, че не може и дума да си спомни на уелски. Преди някой да реагира, другите двама преследвачи ги догониха, единият налетя на монаха и го просна долу. Това навярно спаси живота му. Докато се съвземе, всички бяха забравили за него. Млатеха нещастното момче с невероятна жестокост. Филип се вдигна на крака, но беше късно за каквото и да било — чуковете и брадвите им удряха по безжизнен труп. Вдигна очи към небето и изрева с гняв:

— Като не мога да спася никого, защо ме изпрати тук?

Сякаш в отговор дочу писък от една от близките къщи. Беше едноетажна, от камък и дърво, не толкова скъпа като другите наоколо. Вратата зееше отворена. Филип се втурна вътре. Имаше две стаи със свод помежду им и слама по пода. В ъгъла се беше свила изпаднала в ужас жена с две деца. Трима войници стояха насред къщата срещу дребен плешив мъж. На пода лежеше девойка, някъде към осемнайсетгодишна. Роклята й беше раздрана, а един от тримата клечеше над гърдите й и държеше бедрата й разтворени. Плешивият явно се опитваше да им попречи да изнасилят дъщеря му. При влизането на Филип, бащата се хвърли срещу единия войник. Той го блъсна назад и мъжът залитна. Войникът натика меча си в корема му и жената в ъгъла запищя.

— Спрете! — изрева Филип.

Всички го изгледаха все едно, че е луд.

— Всички ще горите в ада, ако направите това! — каза той властно.

Убиецът на бащата вдигна меча си, за да го удари.

— Стой малко — спря го мъжът на пода, без да пуска краката на момичето. — Кой си ти, отче?

— Филип от Гуинед, приорът съм на Кингсбридж и ви заповядвам в името Божие да оставите това момиче на мира, ако ви е грижа за безсмъртните ви души.

— Приор. Така си помислих — каза мъжът долу. — Ще струва добър откуп.

Първият прибра меча си в ножницата и му нареди:

— Иди в ъгъла при жената, където ти е мястото.

— Не посягай на монашеско расо — каза му Филип. Опита се да прозвучи застрашително, но долови отчаянието в гласа си.

— Отведи го в замъка, Джон — заповяда мъжът на пода, без да пуска момичето. Изглежда беше водачът им.

— Върви по дяволите. Исках първо да я наеба.

Мъжът го сграбчи под мишницата и го блъсна към ъгъла, преди Филип да е успял да се възпротиви. Падна на пода до жената.

Джон вдигна предницата на туниката си и се смъкна върху момичето.

Майката извърна глава и захлипа.

— Няма да гледам това! — изръмжа Филип. Надигна се, сграбчи насилника за косата и го дръпна от момичето. Джон изрева от болка.

Третият мъж вдигна кривака си. Филип видя удара, но беше късно. Тоягата се стовари в главата му. За миг изпита убийствена болка, а след това всичко почерня и той се свлече на пода в несвяст.

Отвеждаха пленниците в замъка и ги затваряха в клетки. Бяха здрави дървени постройки като малки къщи, шест стъпки дълги и три на ширина, малко по-високи от човешки бой. Вместо плътни стени имаха стегнати нагъсто прави дървени стълбове, за да може тъмничарят да гледа вътре. В мирни времена, когато ги използваха за крадци и еретици, във всяка клетка щеше да има най-много по един-двама души. Днес бунтовниците вкараха по осем-десет във всяка, а имаше и още пленени. Останалите ги навързаха с въжета и ги откараха в един ъгъл на двора. Можеха да избягат лесно, но си стояха, навярно защото тук бе по-безопасно, отколкото вън из града.

Филип седеше в един ъгъл на килията си, с ужасно главоболие, безсилен и съкрушен. В крайна сметка се бе оказал също толкова безполезен, колкото и страхливия епископ Аликзандър. Не бе успял да спаси и един живот. Не беше предотвратил и един удар. Гражданите на Линкълн едва ли щяха да пострадат по-зле и ако той не беше там. За разлика от абат Питър, беше се оказал съвсем безпомощен пред насилието. Просто не беше отец Питър.

Още по-лошото бе, че в суетния си опит да помогне на гражданството, сигурно бе провалил шанса си да спечели отстъпки от императрица Мод, щом станеше кралица. Сега беше пленник на армията й. От това тя щеше да се заключи, че е бил със силите на крал Стивън. Приоратът Кингсбридж щеше да е принуден да плати откуп за освобождението му. Най-вероятно всичко това щеше да стигне до знанието на Мод, а тогава тя щеше да изпитва предубеждения към него. Чувстваше се измъчен, разочарован и пълен с угризения.