Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Застаналият до него каноник в кожено наметало го погледна и попита:

— Какво става?

Филип поклати глава.

— Не мога да разбера.

Но още докато го изричаше, погледът му засече някакво раздвижване. Вляво от бойното поле някакви мъже затичаха от хълма към канала. Бяха пъстро облечените наемници и доколкото можеше да прецени, хората на краля бягаха, а ги гонеха диваците с нашарените лица от нападащата армия. Победоносният рев на уелсците можеше да се чуе оттук. Филип се обнадежди: бунтовниците вече печелеха!

От другата страна също настъпи промяна. На десния фланг, където се сражаваха конниците, кралската армия като че ли се огъна. Движението отначало бе едва доловимо, после се усили и стана стремително. След това, пред очите на приора отстъплението се обърна на бяг, десетки хора на краля обърнаха конете си и препуснаха назад от бойното поле.

Филип изпита въодушевление: това трябваше да е Божията воля!

Възможно ли бе наистина да свърши толкова бързо? Бунтовниците настъпваха по двата фланга, но центърът продължаваше да се държи здраво. Мъжете около краля се биеха по-настървено от тези от двете му страни. Щяха ли да успеят да издържат на натиска? Може би Стивън и Робърт от Глостър щяха да се срещнат в личен двубой? Двубоят между предводителите можеше понякога да реши спора, независимо какво ставаше в другите участъци на полето. Все още не беше свършило.

Промяната настъпи стремглаво. В един момент двете армии бяха равностойни и двете страни се сражаваха яростно. В следващия хората на краля заотстъпваха бързо. Уилям беше дълбоко обезсърчен. Вляво от него бретонските наемници бягаха надолу по хълма към канала, подгонени от уелсците; вдясно графовете с техните бойни коне и знамена обръщаха гръб на битката и се опитваха да побегнат към Линкълн. Държеше се само средата, където крал Стивън беше в самия разгар на сражението и въртеше грамадния си двуръчен меч, а мъжете на Шайринг се биеха около него като глутница вълци. Но положението бе нестабилно. Ако фланговете продължаваха да отстъпват, кралят неминуемо щеше да бъде обкръжен. Уилям искаше Стивън да отстъпи. Но кралят бе по-храбър, отколкото благоразумен и продължаваше да се бие.

Уилям усети как цялата битка се измести вляво. Озърна се и видя как фламандските наемници подходиха отзад и удариха уелсците, които се принудиха да прекратят гонитбата на бретонците по хълма и да се обърнат, за да се защитят. За миг настъпи суматоха. След това мъжете на Ранулф от Честър в средата на вражеската линия нападнаха фламандците, които на свой ред се оказаха притиснати между мъжете от Честър и уелсците.

Видял раздвижването, крал Стивън подкани хората си да натиснат напред и Уилям си помисли, че Ранулф може би бе направил грешка. Ако кралските сили успееха сега да влязат в схватка с хората на Ранулф, той щеше да се окаже притиснатият от двете страни.

Един от рицарите на Уилям се строполи в краката му и той изведнъж се озова в разгара на боя.

Едър северняк с кръв по меча си замахна към него. Уилям отби атаката с лекота — все още бе със свежи сили, а противникът му вече бе уморен. Прицели удара си в лицето на мъжа, пропусна и парира още една атака. Вдигна високо меча си, като нарочно се откри. Тогава, щом мъжът очаквано нападна, Уилям се отмести и заби с две ръце острието в рамото на врага. Ударът прониза бронята на мъжа, прекърши ключицата му и той падна.

Уилям се въодушеви. Страхът си бе отишъл. Изрева:

— Елате ми, псета!

Още двама мъже заеха мястото на падналия рицар и го нападнаха едновременно. Успя да ги задържи, но бе принуден да отстъпи.

Вдясно от него последва раздвижване и единият му противник се принуди да се обърне настрани, за да се защити от атаката на мъж със зачервено лице, който размахваше сатър като побеснял касапин. С това за Уилям остана да се справи само с единия. Ухили се свирепо и настъпи. Противникът му изпадна в паника и посече дивашки към главата му. Уилям се сниши бързо и го прониза в бедрото, точно под пеша на късата му ризница. Кракът се огъна и мъжът се свлече на земята.

Отново нямаше с кого да се бие. Остана на място, тежко задъхан. За миг му се беше сторило, че кралската армия ще бъде разбита, но редиците се бяха стегнали и за момента като че ли никоя страна нямаше предимство. Озърна се надясно, зачуден какво бе причинило раздвижването, отвлякло единия му противник. За свое изумление видя, че гражданите на Линкълн дават жесток отпор на врага. Може би беше заради това, че бранеха собствените си домове. Но кой ги беше окуражил, след като графовете на този фланг бяха побягнали? Въпросът му бързо получи отговор: за негово изумление видя Ричард от Кингсбридж на бойния му кон, подкарал напред градските хора. Сърцето на Уилям се сви. Ако кралят видеше храбростта на Ричард, щеше да засенчи всичките му усилия. Погледна към Стивън. В този момент кралят засече погледа на Ричард и му махна окуражително. Уилям изруга примирено.