Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Насочи ума си към мисълта за графството, което можеше да очаква като награда за успеха. Щеше да е хубаво отново да е граф на стари години, вдъхващ почит и страхопочитание, без никой да посмее да му се опълчи. Може би братът на Алиена, Ричард, щеше да умре в Светите земи и крал Хенри да му даде отново старите имения. Мисълта го стопли повече от огъня.

Когато напуснаха абатството, вече представляваха малка армия. Все пак влязоха в Кентърбъри без затруднения. Ранулф бе държал под властта си тази част от страната шест години и все още не я бе отстъпил. Имаше повече влияние от Томас, което несъмнено бе причината архиепископът така горчиво да се оплаква на папата. Още щом влязоха вътре, войниците се разпръснаха около катедралния двор и блокираха всички изходи.

Операцията бе започнала. До този момент теоретично все още бе възможно всичко да бъде отменено, без никакви вреди. Но сега, разбра Уилям и потръпна от страх, зарът бе хвърлен.

Остави Ранулф да командва блокадата, като задържа при себе си малка група рицари и войници. Повечето рицари постави в къщата срещу главния портал на катедралния двор. После отиде до портата с останалите. Реджиналд Фицърс влезе с другите трима заговорници в кухненския двор все едно, че са официални гости, а не въоръжени натрапници. Но изтича до караулната и задържа изплашения портиер, заплашвайки го с върха на меча си.

Щурмът беше в ход.

Със свито сърце Уилям заповяда на войниците да вържат портиера, след което повика останалите си хора в караулната и затвориха портата. Вече никой не можеше да влезе или да напусне. Беше наложил военен контрол над манастира.

Последва четиримата заговорници в кухненския двор. В северния му край имаше конюшня, но четиримата бяха вързали конете си за една черница в средата на двора. Свалиха оръжейните си колани и шлемовете: щяха да съхранят още малко фасадата на мирно гостуване.

Уилям стигна при тях и хвърли оръжията си на земята. Реджиналд го погледна питащо.

— Всичко е наред — каза Уилям. — Изолирано е.

Прекосиха двора към палата и влязоха в притвора. Уилям назначи един местен рицар на име Ричард да остане там и да пази. Другите влязоха в голямата зала.

Дворцовите слуги бяха насядали на обяд. Това означаваше, че вече са сервирали на Томас, свещенослужителите и монасите, които бяха с него. Един от слугите стана. Реджиналд заяви:

— Ние сме хората на краля.

В залата се възцари тишина, но станалият слуга рече:

— Добре сте дошли, господа. Аз съм стюардът на залата, Уилям Фицнийл. Моля, влезте. Ще желаете ли малко обяд?

Беше забележително дружелюбен, прецени Уилям, предвид конфликта на господаря му с краля. Може би щеше да бъде склонен да лъжесвидетелства.

— Никакъв обяд, благодарим — отвърна Реджиналд.

— Чаша вино след пътуването ви?

— Имаме съобщение за вашия господар от краля — заговори Реджиналд нетърпеливо. — Моля уведомете го за нас незабавно.

— Много добре. — Стюардът се поклони. Бяха въоръжени, тъй че нямаше основание да им откаже. Напусна масата и отиде до другия край на залата.

Уилям и четиримата рицари го последваха. Слугите ги проследиха с поглед. Уилям трепереше, както ставаше всеки път преди битка и му се искаше боят да започне, защото знаеше, че тогава всичко ще бъде добре.

Всички се изкачиха по стълбите на горния етаж.

Озоваха се в просторна приемна с пейки покрай стените. По средата на една от стените имаше голям трон. На пейките седяха няколко свещеници в черни раса и монаси, но тронът беше празен.

Стюардът прекоси помещението към една отворена врата.

— Пратеници от краля, милорд архиепископ — извика той силно.

Отговор не се чу, но архиепископът трябваше да е кимнал, защото стюардът им махна с ръка да влязат.

Монасите и свещениците се загледаха, щом рицарите закрачиха тежко през залата и влязоха в покоите.

Томас Бекет седеше на ръба на ложето, облечен в архиепископското си расо. В стаята имаше само още едно лице: монах, който седеше в нозете на Томас и слушаше. Уилям се вгледа в лицето на монаха и стъписан разпозна приор Филип от Кингсбридж. Какво правеше тук? Угодничеше, несъмнено. Филип беше избран за епископ на Кингсбридж, но все още не бе утвърден. Така и нямаше да бъде, помисли си Уилям със злоба.

Филип бе също толкова стъписан, че го вижда. Само че Томас продължи да говори все едно, че не е забелязал рицарите. Беше преднамерено неуважение, реши Уилям. Рицарите насядаха на ниските столчета и пейки около ложето. Уилям съжали за това: създаваше впечатление за мирна и добронамерена визита, и той чувстваше, че губят устрема си. Може би точно това бе целта на Томас.