Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Притича с другите през двора към черницата. Започнаха припряно да си слагат шлемовете и коланите с мечовете. „Сега ще го направим“, мислеше си Уилям със страх. „Сега ще се върнем и ще убием архиепископа на Кентърбъри, о, Господи.“ Отдавна не беше носил шлем и ръбът на плетената ризница, която предпазваше врата и раменете, му пречеше. Уилям изруга непохватните си пръсти. Нямаше време да се суети с каквото и да било точно сега. Забеляза някакво зяпнало към тях момче и му извика:

— Ей! Ти! Как ти е името?

Момчето се озърна плахо към кухнята, разколебано дали да отговори или да побегне.

— Робърт, лорд. Викат ми Робърт Пайп.

— Ела тук, Робърт Пайп, и ми помогни с това.

Момчето отново се поколеба.

Търпението на Уилям се изчерпа.

— Ела тук или, заклевам се в кръвта на Иисус, ще ти отсека ръката с ей този меч!

Момчето се приближи с неохота. Уилям му показа как да задържи ризницата, докато си нахлузва шлема. Най-сетне го направи и Робърт Пайп побягна. „Ще разказва на внуците си за това“, помисли си Уилям мимоходом.

Шлемът имаше предпазител, капак на устата, който можеше да се издърпва и затяга с каишка. Другите бяха затворили своите, за да скрият лицата си и да не могат да бъдат разпознати. Уилям остави своя отворен още малко. Всеки от тях държеше меч в едната ръка и брадва в другата.

— Готови? — попита Уилям.

Всички кимнаха.

От този момент вече нямаше да има много приказки. Никакви заповеди повече не бяха нужни, никакви решения повече не се налагаше да се вземат. Просто се връщаха вътре и убиваха Томас.

Уилям пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително.

След това затегна предпазителя.

Един войник излезе на бегом от караулното и отвори главната порта.

Рицарите, оставени от него в къщата от другата страна на улицата, излязоха и се изсипаха в двора с викове, както им бе указано:

— Хора на краля! Хора на краля!

Уилям затича обратно към палата.

Рицарят Ричард и стюардът Уилям Фицнийл му отвориха вратата на притвора.

Щом влезе, двама от слугите на архиепископа се възползваха от това, че вниманието на Ричард и Уилям Фицнийл е отвлечено, и затръшнаха вратата между притвора и залата.

Уилям натисна с цялата си тежест във вратата, но беше много късно: бяха я залостили. Изруга. Пречка, и то толкова скоро! Рицарите засякоха с брадвите по дървото, но пробиваха бавно: беше направена да устои на щурм. Уилям усети, че губи самообладание. Едва надвивайки началото на паниката, изтича навън от притвора и заоглежда за друга врата. Реджиналд тръгна с него.

От тази страна на сградата нямаше нищо. Заобиколиха западния край на палата, покрай отделената кухня и в овощната градина на южната страна. Изпръхтя доволно: тук, на южната стена на палата имаше стълбище, което водеше към горния етаж. Приличаше на частен вход към архиепископските покои. Чувството на паника го остави.

Двамата с Реджиналд затичаха към основата на стълбището. Беше повредено наполовина и наблизо имаше работни инструменти и стълба, сякаш беше в ремонт. Реджиналд подпря стълбата до стълбището и се качи нагоре, подминавайки счупените стъпала. Стигна пред врата, която водеше към малък закрит балкон. Уилям загледа докато пробваше вратата. Беше заключена. До нея имаше прозорец със спуснати кепенци. Реджиналд разби кепенците с един удар на брадвата си. Бръкна вътре, заопипва, после отвори вратата и влезе.

Уилям се заизкачва по стълбата.

Филип беше уплашен от мига, в който видя Уилям Хамли, но свещениците и монасите в свитата на Томас първоначално запазиха спокойствие. След това, когато чуха блъскането по вратата на залата, започнаха да губят кураж и няколко от тях предложиха да потърсят убежище в катедралата.

Томас ги изгледа презрително.

— Убежище? От какво? От онези рицари? Един архиепископ не може да бяга от няколко луди глави.

Филип реши, че в известен смисъл е прав: титлата архиепископ се обезсмисляше, ако можеш да бъдеш уплашен от рицари. Божият човек, уверен в знанието си, че греховете му са опростени, гледаше на смъртта като на щастлив преход към по-добро място и нямаше страх от мечове. Само че дори архиепископ не биваше да е толкова безгрижен за своята безопасност, че да си навлича нападение. Нещо повече, Филип от първа ръка познаваше злобата и жестокостта на Уилям Хамли. Тъй че когато чуха разбиването на капака на прозореца, Филип реши да ги поведе.

Видя през прозорците, че палатът е обкръжен от рицари. Гледката го уплаши още повече. Това явно беше грижливо обмислено нападение и извършителите бяха подготвени да извършат насилие. Затвори припряно вратата на спалнята и издърпа лоста. Другите с облекчение се оставиха някой по-решителен да поеме нещата. Архиепископ Томас продължаваше да гледа презрително, но не се опита да го спре.