Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Обърна се и го погледна замислено. Кариерата на Уейлрън беше в застой. Беше станал епископ много млад, но Кингсбридж бе незначителна и бедна епархия, а Уейлрън със сигурност възнамеряваше да я използва като трамплин към по-висши постове. Само че приорът, а не епископът, печелеше богатство и слава. Уейлрън гаснеше в сянката на Филип също като Уилям. И двамата имаха основание да искат да го унищожат.

Уилям за пореден път реши да надмогне ненавистта си към Уейлрън заради собствените си дългосрочни интереси.

— Добре. Това би могло да се получи. Но ако Филип се оплаче на краля?

— Ще кажеш, че си го направил като наказание за неразрешеното тържище.

Уилям кимна.

— Всякакво извинение ще свърши работа, стига да се върна във войната с достатъчно голяма войска.

Очите на Уейлрън блеснаха злобно.

— Имам чувството, че Филип не ще може да я построи тая катедрала, ако му се наложи да купува камък на пазарна цена. А спре ли да строи, Кингсбридж би могъл да западне. Това може да реши всичките ти проблеми, Уилям.

Уилям нямаше да прояви благодарност.

— Наистина го мразиш, нали?

— Стои ми на пътя — отвърна Уейлрън, но за миг Уилям успя да долови чистата ненавист зад хладното му пресметливо поведение.

Реши да се върне на по-практични неща.

— Там трябва да има трийсетина каменоделци, някои с жените и децата си.

— Е, и какво?

— Може да се стигне до кръвопролитие.

Уейлрън вдигна черните си вежди.

— Нима? Тогава ще ти дам опрощение.

Тръгнаха още по тъмно, за да пристигнат на разсъмване. Запалените им факли стряскаха конете. Наред с Уолтър и другите четирима рицари, Уилям взе шестима войници. Зад тях тръгнаха десетима селяни, които щяха да изкопаят рова и да вдигнат оградата.

Уилям бе твърдо убеден в ползата от грижливо военно планиране — точно затова бе толкова полезен с хората си за крал Стивън — но в този случай не разполагаше с никакъв боен план. Беше толкова лесна операция, че щеше да е унизително да се подготвя за нея като за истински бой. Няколко каменоделци и семействата им не можеха да окажат голяма съпротива. А и все едно, Уилям помнеше, че му бяха разправяли как старшият им… Ото ли се казваше? Ото Черното лице, да — беше отказал да се бие първия ден, в който Том Строителя бе завел хората си до кариерата.

Мразовитото декемврийско утро настъпи, с парцаливата дрипава мъгла, провиснала по дърветата като бедняшко пране. Уилям не обичаше тази част на годината. Беше студено сутрин и тъмно вечер, а замъкът винаги беше влажен. Твърде много осолено месо и осолена риба поднасяха. Майка му ставаше зла, а слугите — навъсени. Рицарите придобиваха сприхав нрав. Този малък бой щеше да им се отрази добре. Щеше да е добре и за него: вече бе уредил заема на двеста фунта от евреите в Лондон срещу ипотека на кариерата. До края на този ден бъдещето му щеше да е гарантирано.

На около миля от кариерата Уилям спря, избра двама мъже и ги прати напред спешени.

— Може да имат пазач или кучета — предупреди ги той. — Нека лъковете ви са готови, а стрелите да са на тетивата.

Малко по-късно пътят зави наляво, а след това изведнъж свърши до стръмната страна на разкопан хълм. Това беше кариерата. Всичко бе тихо. Край пътя хората на Уилям държаха едно подплашено момче — сигурно чираче, оставено да пази — а в краката му лежеше издъхващо куче сред локва кръв, пронизано със стрела във врата.

Групата нападатели приближиха, без да се стараят много да пазят тишина. Уилям дръпна юздите и огледа наоколо. Голяма част от хълма беше изчезнала, откакто го бе видял последния път. Скелето се издигаше нагоре по възвишението до непристъпните места и се спускаше в дълбокия ров, зейнал в подножието му. Край пътя бяха подредени грамади от камъни с различна форма и големина, а две масивни дървени талиги с огромни колелета бяха натоварени с материал и готови да потеглят. Всичко бе покрито със сива прах, дори храстите и дърветата. Голяма част от гората наоколо бе разчистена — „моята гора“, помисли си Уилям ядосано — и имаше десет или дванайсет дървени постройки, някои с малки зеленчукови градини, а една — с кочина. Беше си едно малко село.

Пазачът най-вероятно бе спал, също като кучето си. Уилям му заговори:

— Колко мъже има тука, момче?

Хлапето изглеждаше наплашено, но се държеше смело.

— Ти си лорд Уилям, нали?

— Отговори на въпроса ми или ще ти отсека главата с този меч.

Момчето пребледня от страх, но отвърна с разтреперан от възмущение глас: