Джеймс Чейс - Мирис на пари

— На кого се обаждаш? — викна Мери.

— На Дорей. Може би има новини за мен.

Дорей спеше, когато звънна телефонът.

— Вие ли сте, Дорей?

Като чу гласа на Шерман, той мигновено отхвърли остатъците от съня.

— Да… Пристигнахте ли?

— Да. А при вас има ли някакви новини?

— Добри и лоши. Нека бъдем внимателни, телефонът вероятно се подслушва. Помните ли чичко Джо?

— Разбира се… — Шерман трепна. — Какво за него?

— Неговият племенник се е заинтересувал от работата. Кейн са го познали на Орли. Племенникът на Джо знае за моята среща с Кейн.

Шерман беше зашеметен. Мери се приближи.

— Какво се е случило, Хенри?

Той с жест я спря.

— Те знаят ли за филма?

— Не мисля, но са любопитни. Моят човек е предупреден.

— Да, добре, продължавайте… Има ли още нещо?

— Моят човек лети за Хармиш. Той тръгва сутринта.

— За Хармиш?… В Германия?

— Да. Човекът, от когото вие се интересувате, се е настанил в Алпенхофе.

— Вашият човек ще може ли да уреди работата?

— Ако той не може, не може никой.

— Това не ме утешава, но се надявам, че трябва да приема такова положение. Разчитам на вас.

— Всичко, което е по силите ми — сухо отвърна Дорей, обиден от очевидното недоверие на Шерман. — Ще ви позвъня по-късно.

Шерман бавно остави слушалката и се обърна към Мери.

— Руският агент ме е познал в Орли. Сега в играта се включват Съветите.

— Тоест искаш да кажеш, че те знаят за тези ужасни филми?

— Не още, но са се заинтересували. Този Гирланд разбрал, че Джилиан е в Хармиш, в Алпенхофе.

— В Хармиш? И какво прави там?

— Откъде да знам! — нервно подхвърли Шерман. — Гирланд се отправя натам.

Мери удари с юмручето си по облегалката на канапето.

— Но какво може да направи той? О, Господи! Бих предпочела да узная, че тя е мъртва, тази подла твар.

Шерман за миг се забави и каза:

— Искам да знаеш, Мери. Срещнах в Париж Радниц. Той, разбира се, ме позна.

— Радниц? Теб?

— Да, случайно. Аз му разказах…

— Какво? Ти си му разказал за Джилиан и за тези долни филми?

— Не можех да не му разкажа.

— Хенри — простена Мери, — не е трябвало да му разказваш. Той мисли само за този контракт. Сега може да те шантажира!

— Това е глупаво, разбери — много спокойно отговори Шерман. — Радниц може да се надява на контракт, в случай че аз стана президент. Готов е да ми помогне.

Той си наля уиски и седна до жена си. Тя го гледаше със страх.

— Радниц? Да помогне на теб? — изквича тя. — Ти мислиш, че този човек може на някого да помогне?

— Мери… Преди пет минути ти каза, че би предпочела да узнаеш, че Джилиан е мъртва… Сериозно ли говореше?

Тя с вътрешностите си чувстваше важността на въпроса. Като че ли се беше вкаменила, беше се превърнала в лед, в мълчание. Накрая прошепна:

— Ако тя умре, ти ще станеш президент на САЩ. Ако тя остане жива, ще те шантажира и ти никога… Да, струва ми се, бих предпочела да узная, че тя е мъртва…

Шерман си беше вплел ръцете, не смееше да вдигне очи и да погледне жена си.

— Радниц каза същото. Той ме увери, че може да нагласи всичко това… Аз… аз му казах, че преди това бих искал да се посъветвам с теб… Ако ти си съгласна, аз трябва да му съобщя къде се намира тя. Той, разбира се, и сам знае. Той знае всичко. Но ако аз му кажа, че тя е в Алпенхофе, той ще разбере, че аз съм съгласен и ще започне да действа.

Мери се притисна до него, очите й блестяха.

— Ами какво чакаш? Ние толкова се борихме, толкова сили отдадохме, и ето сега целият ни живот може да бъде стъпкан от това добиче, което ни ненавижда! Обади се на Радниц!

Шерман с треперещи ръце прекара длани по влажното си от пот лице.

— Това е нашата дъщеря, Мери…

— Обади се!

Те дълго се гледаха един друг в очите. Пръв не издържа Шерман.

— Не. Не можем да направим това, Мери! Това е немислимо.

— А руснаците? Ако те узнаят кое и кой? Не, ние не можем да й позволим да разруши нашия живот. Тя трябва да замълчи веднъж завинаги.

Шерман безсилно поклати глава.

— Нека почакаме поне докато Гирланд я намери. Може би ще успеем да я укротим… Отивам да спя — каза той, ставайки.

Мери го изгледа странно, като че ли той беше далеч-далеч.

— В Алпенхофе, в Хармиш, казваш?

— Да.

— А къде е Радниц?

Шерман недоумяващо се обърна към нея.

— В „Георг V“, в Париж… Защо ти е?

— Иди да спиш, Хенри. Ти трябва да си починеш.

Шерман излезе от хола. Той вървеше бавно, като старец. Тя чуваше тежките му стъпки, по стълбите, лекото поскърцване на пода, когато той влезе в спалнята си.