Джеймс Чейс - Мирис на пари

— Юнак си ми ти… В крайна сметка аз така мисля. Хайде, да тръгваме.

В бистрото на улица Лекейн Лабрей поръча вечеря и се затвори в телефонната кабина. Обаждаше се в съветското посолство. На Малик.

Въпреки късния час Малик седеше в своя кабинет, потънал в купчина книжа, изпратени му от Ковски.

Лабрей доложи, че Гирланд заминава за Хармиш утре сутринта.

— Не затваряйте телефона. — Измина достатъчно много време, преди Лабрей отново да чуе неговия глас. — Сутрешният самолет за Мюнхен е в 7.50. Следващият е едва в 14 часа. Гирланд ще излети със сутрешния. Вие ще летите с него. Узнайте къде ще се настани. Бъдете внимателен. Той е много опасен. Аз ще излетя със следващия полет и ще ви чакам на гарата в Хармиш. Ясно ли е всичко?

— Да.

— Вашата приятелка ще дойде с мен… Тя може да ни бъде полезна. Кажете й, че ще я чакам в Орли в 13:15. Как ще я позная?

Лабрей се колебаеше.

— Тя няма да лети… Ще ме издаде.

— Длъжна е… Убедете я — отряза Малик.

Лабрей разбра, че да възразява е безсмислено.

— Как ще я позная?

— Блондинка е, има коси дълги до раменете. Ще й кажа в ръцете си да носи брой на „Пари мач“.

— Добре, нека ме чака пред бюрото за коли под наем точно в 13.15. Ще ви поръчат билет до Мюнхен. Разбрахте ли какво трябва да правите и къде ще се срещнем?

— Да.

Малик затвори телефона. Лабрей още няколко минути постоя в кабинета, опитвайки се да се овладее, след това се върна при Ви.

— Е, как е?

Той й обясни, че тя ще замине за Мюнхен, където ще се срещне с Малик. Ви го гледаше, зяпнала с уста, бледа като смъртта.

— Не, няма да замина! За нищо на света! — тя си отдръпна чинията.

Лабрей предвиждаше такава реакция.

— Както искаш — каза той, без да я гледа. — Предупредил съм те. Ако се откажеш… Знаеш какво те чака.

Тя трепна.

— Хайде, яж — промърмори той. — Нали казваше, че си гладна.

— Пол! Как можеш?! — със сълзи на очи простена тя. — Как можеш?!

Той я изгледа студено.

— Как съм можел! Кокетничиш с Гирланд. Въобще всеки път си губиш разсъдъка, като видиш козел с пари. Теб трябва да питам. По-рано можеше да избягаш, а сега си на въдицата. Ще направиш това, което ти заповядат или ще умреш при нещастен случай.

— Ще отида в полицията! — с отпаднал глас извика Ви.

— Ами иди в полицията. Може би си въобразяваш, че ще поставят при теб телохранител за цял живот? Вече не можеш да се скриеш, хванала си се, аз ти казвах, ще останеш без лице или ще се превърнеш в прегазена котка.

Ви седеше неподвижно със затворени очи, с ръце на масата, свити в юмруци. След минутно мълчание тя дръпна стола си и стана.

— Отивам да си приготвя куфара — промърмори тя. — Благодаря, сита съм.

Тя си отиде. Лабрей се озъби след нея. На него също не му се ядеше. Той се отказа от бифтека и излезе.

Мери Шерман, висока, стройна жена, елегантна, облечена по Белмейн, като картинка от модно списание, като че ли нито за минута не забравяше, че скоро ще стане Първата Лейди на САЩ. Надута и високомерна, студена и пресметлива, тя притежаваше особен чар и умело са възползваше от него, за да бъде полезна на мъжа си в политическата му кариера.

При стъпките на Шерман тя се извърна, тревожно го погледна, притисна се до неговата буза и направи гримаса на упрек: можеше и да се обръснеш.

— Разказвай, Хенри. Как мина всичко?

— Морган видя как влизам — каза той, сваляйки шлифера си, — но той няма нищо да каже, убеден съм… Седни, Мери, трябва да поговоря с теб.

Той уморен седна на канапето, жена му приседна до него.

— Намери ли я?

— Не още — Шерман й разказа за срещата си с Дорей. — Бившият агент на ЦРУ се е заел с тази работа.

— Искаш да кажеш, че може да я намери само този бивш агент? Но това е безумие, Хенри! Защо не си задействал полицията?!

— Докъде би довело това, помисли. Остава ни само да се надяваме, че човекът на Дорей ще я открие.

Тя нетърпеливо махна с ръка.

— Добре, а после?

— На мен вероятно ще ми се удаде да я убедя…

— Ох! За Бога! Да убедиш? Джилиан? И как мислиш да убедиш тази малка негодница? Според мен ти не разбираш, че тя иска да ни съсипе. — Мери рязко стана и започна нервно да крачи от ъгъл до ъгъл. — Боже! Как стана така, че родих такова дете?! Послушай, Хенри, трябва да снемеш своята кандидатура. Ако не друго, поне можем да се задържим в обществото, но ако тези филми… Как ще гледаме хората в очите? На кого ще сме нужни?

Шерман тежко стана, намери в тефтерчето си домашния телефон на Дорей и набра номера.