Джеймс Чейс - Мирис на пари

— Да, само срещу няколко думи.

Додж се колебаеше, но видът на парите го тласкаше. Накрая попита:

— Какво искате да узнаете?

— Случайно се натъкнах на един филм, който се нарича „Сувенир от Париж“. Там вие работите с маска с една малка брюнетка. Тогава са снимани още три филма. Спомняте ли си?

Додж не сваляше очи от парите.

— Но това за мен ли е?

Гирланд му протегна пет банкноти.

— Останалото — когато си поговорим.

Барманът събра парите и ги напъха в джоба си.

— Напълно поверително ли е?

— Съвършено. Какво ти е известно за филма?

— Добре. Позвъни ми Роснолд. Това трябваше да бъде необикновен филм. Обикновено аз ходя при Роснолд два-три пъти в месеца. Той ми се обади и аз отидох, това, общо взето е и удоволствие, и пари. Там, в студиото беше това момиче… Новичка…

Той се запъна. Спомените му бяха приятни. Чувствена усмивка озари лицето му.

— Дяволски способна…

— Знаеш ли как се казва?

— Не. Роснолд я наричаше „скъпа“, но на мен ми се стори, че нещо ги свързва. Снимахме четири ленти. Роснолд плати по 50 долара за филм… Истинско удоволствие.

— Откъде накъде смятате, че има нещо между тях?

— Така ми се стори. Техният начин да си говорят, въобще всичко, това се вижда. Роснолд не беше равнодушен към нея.

— И въпреки това снима филми, в които ти се клатиш върху нея?

Додж вдигна рамене.

— Това е работа… Колко пъти съм работил с хубавички жени, а мъжете им са снимали. Когато се прави порно, това е обикновена работа. При това ми се стори, че момичето беше упоено.

— А с какво именно?

— Да… с какво… ЛСД…

Гирланд се намръщи.

— За какво си говореха? Чу ли ги?

— Ей Богу… Трябваше да си отдъхна между сеансите — отговори Додж с похотливо хилене. Марк потръпна.

— Докато аз се отдръпвах, те обсъждаха ракурса, под който да снимат. След снимките имаха намерение заедно да заминат в Хармиш.

— Какво можеш да ми кажеш за Роснолд?

— Ловък е — отговори барманът, повдигайки рамене. — Когато не снима такива филми, се занимава с една лоша компанийка пацифисти под названието „Долу войната“. Той и мен се опитваше да подхлъзне, но това не ми е интересно. Кажете, може ли да се спре войната? Това е все едно да си удряш главата в стената. Но той и от това обира каймака.

В този момент в бара нахълтаха четирима американски туристи. На всеки от тях на корема му висеше фотоапарат и камера. Умираха от жажда.

— Виждам, че имаш работа — каза Гирланд, побутвайки останалите банкноти на Додж. — Забрави, че сме се срещали.

Той излезе, казвайки си, че следващата спирка ще бъде Хармиш. Но преди всичко му бяха необходими някои сведения и той отново се отправи към американското посолство.

Полет Ер Франс 025 Париж — Ню Йорк има закъснение с един час. Молим пътниците да преминат в чакалнята.

Шерман пребледня. Това беше опасно. Колкото повече се бави той тук, толкова по-голям е рискът, че ще го познаят.

— Забавно, нали? Особено за вас — хитро каза някой зад гърба му.

Шерман рязко се извърна и се изправи; видя пред себе си набит мъж, облечен във великолепно ушит строг туидов костюм. Биеше на очи големият му гърбав нос, тежките вежди и тенът на кожата му, привикнал към безпощадното слънце на южните страни. На късия месест пръст на лявата му ръка искреше голям диамант. Богатството и властта се чувстваха в целия облик на този човек: от иглата на вратовръзката до черните обувки от крокодилска кожа — нищо излишно и всичко изискано и солидно. Херман Радниц. Един от най-богатите хора в света. Паяк, разпрострял своите мрежи по всички континенти, той ги изплиташе от банкери и държавни дейци.

Шерман най-малко от всичко очакваше да го види тук. Радниц го беше познал. Да блъфира нямаше смисъл.

— Не бива да ни виждат заедно — набързо, но тихо продума Шерман. — Това е твърде опасно.

— И все пак ние ще поговорим — с гърлен глас каза Радниц. — Изход А. Вървете, аз ще тръгна след вас.

— Съжалявам, Радниц, но…

— Нямате друг избор.

Радниц го изгледа с леден поглед и добави:

— Ако, разбира се, не се заблуждавате по отношение на себе си.

Заплахата беше мека. Шерман за миг се забави и се отдръпна. Дъхът му спря, сърцето му бясно се мяташе. Той бутна вратата на изход А и влезе във великолепната чакалня, явно предназначена за особени пътници. След няколко секунди се появи Радниц. Той заключи вратата.

— Мога ли да ви запитам какво правите тук, Шерман? Защо сте си залепили тези глупави мустачки? Какво, да не сте се побъркали?