Джеймс Чейс - Мирис на пари

Жената безстрастно го гледаше. Тя беше подчертано вежлива, като бръснар.

— Моля, името ви.

— Том Стег. Ние с мосю Роснолд имаме общи интереси.

— Ще го предупредя за вашето посещение. Позвънете в понеделник, той ще ви определи среща.

Жената изчезна като мираж. Гирланд не се сдържаше. Слезе на първия етаж и преди да излезе от асансьора, извади от джоба си две десетфранкови банкноти. И почука на портиерката.

Дебелана с ролки на главата и с шал на раменете отвори вратата и подозрително като всички портиерки на Париж го погледна.

Гирланд пусна в действие цялото си обаяние.

— Извинете, мадам, много е неудобно, че ви безпокоя, но спешно ми е необходимо да се видя с мосю Роснолд.

— На петия етаж — смотолеви тя и вече искаше да затвори вратата.

— Бихте ли могли да ми направите една малка услуга? — Марк беше настоятелен и като че ли без да иска, й показа банкнотите. Портиерката забележимо подобри отношението си.

— Не се съмнявам, че сте много заета — отново заговори Марк — и не бих искал напразно да ви откъсвам от задълженията ви, но аз вече бях на петия етаж и ми казаха, че мосю Роснолд го няма. А аз имам с него много спешна работа. Не бихте ли ми подсказали къде е той?

— Нима секретарката му не ви каза? — портиерката не сваляше очи от парите.

— Нищо определено. Виждате ли, мадам, Роснолд ми дължи значителна сума и ако аз не измъкна пари от него още днес, ще имам неприятности. Не бихте ли ми помогнали?

Гирланд обезоръжаващо се усмихна, протягайки й парите.

— Зная къде е той — каза тя, понижавайки глас. — Вчера секретарката му получи писмо. Познах почерка на Роснолд. Вниманието ми беше привлечено от марката. Писмото беше от Алпенхофхотел в Хармиш… Той е там. На тръгване каза, че няма да бъде тук примерно месец.

— А кога замина?

— Миналия понеделник.

— Много сте любезна. Много ви благодаря, мадам.

— Надявам се, че ще си върнете парите. Той не е твърде порядъчен човек. Знаете ли, такъв един стиснат.

Тя се намръщи. Гирланд й благодари още веднъж и излезе на оживената улица. Пет и двадесет. Той реши да надникне в Сами-бар и да размени две думи с Джек Додж, втората насока на Бени.

Сами-бар се намираше на улица „Де Бери“, недалеч от Елисейските полета. Беше мъничко барче с дискретно осветление, каквито имаше стотици в туристическите квартали на Париж. Отляво дълъг тезгях, отдясно масички.

По това време на деня тук нямаше жива душа. Джек Додж, барманът: широкоплещест блондин с кротки очи, момче като картинка — изкуствен загар, чувствено, мускулесто тяло, не много уморен от образование, но по женската част — лъв.

— Господине? — каза той, услужливо усмихвайки се.

Марк приседна на високото столче до бара.

— Бърбън и английска бира.

— Да, мосю… чудесно освежава.

— Именно това е, което ми е нужно. Вземете и за себе си.

— Не бих се отказал… днес сте първият… Наздраве!

Отпиха по глътка и тогава Марк попита като че ли без да иска:

— Вие ли сте Джек Додж?

Барманът повдигна вежди.

— Да, аз съм. Не помня да сме се срещали. Имам отлична памет.

— Добра новина. Бих искал да си спомните едно момиче.

— Тук идват много. Не съм убеден, че ще мога да позная всяка. Повече гледам мъжете — каза той с услужлива усмивка. — Обикновено плащат мъжете.

— Разбирам. Добре. За момичето ще поговорим после. Харесва ли ви да работите за Пиер Роснолд?

Ако Гирланд изведнъж се беше навел през бара и беше го фраснал в челюстта, това би направило на Джек Додж по-малко впечатление. Той скочи, кръвта се отдръпна от лицето му, но бързо се овладя. В зениците му избухна ненавист.

— Не го познавам. Извинете. Имам много работа.

— Не изглупявай. Нямаш друга работа, освен разговора си с мен. Зная, че сте работили заедно в края на месеца. Нямам намерение да ви се бъркам. Искаш ли да спечелиш сто долара, ей така просто?

— Казах вече, имам работа.

— Е, какво пък, ако не ти трябват пари, аз мога да дрънна на инспектор Дюпюи. Той те търси.

Додж се спря нерешително. Обзе го бяс.

— Кой сте вие, дявол да го вземе?

— Вземи ме за приятел — отговори Гирланд, усмихвайки се. Той извади от портфейла си банкноти от по десет долара. — Това е за теб, старче. Само две думи и ще си остане между нас. Не се прави на глупак. Търся момичето, с което си правил разни неща пред камерата на Роснолд.

Додж погледна парите, облиза пресъхналите си устни, глътна си още коктейл и отново погледна парите.

— Това за мен ли е?