Пауло Куельо - Изневяра

Е, и? Започвам да си приказвам с орела, но се улавям, че го правя по някакъв рационален начин, опитвайки се да давам аргументи. Как бих могла да живея в моя свят, след като преживях Вечността?

Опитай, отвръща орелът едва доловимо. И отлита завинаги от живота ми.

Инструкторът ми казва нещо - подсеща ме, че трябва да тичам, щом краката ми докоснат земята.

Виждам ливадата пред мен. Онова, за което копнеех толкова силно - да стъпя на твърда земя, - сега сякаш е краят на нещо.

Но на какво точно?

Краката ми докосват земята. Затичвам се, а инструкторът овладява парапланера. Веднага след това идва при мен и маха въжетата. Поглежда ме. Аз съм зареяла поглед нагоре в небето. Виждам само други пъстри парапланери, които приближават към мен.

Давам си сметка, че плача.

- Добре ли сте?

Осъзнавам, че дори и да повторя скока, никога няма да изпитам същото.

- Всичко наред ли е?

Кимвам утвърдително. Не знам дали той разбира какво преживях.

Да, той разбира. Казва, че веднъж годишно се случва някой да реагира като мен.

- Като ги питам какво им е, не успяват да ми обяснят. И с приятелите ми се случва - някои хора сякаш изпадат в шок и се съвземат едва след като стъпят на земята.

Точно обратното. Но не ми се обяснява.

Благодаря му за „утешителните" думи. Иска ми се да му кажа, че не желая усещанията, които получих горе, да свършат, но си давам сметка, че вече сме приключили със скока и не съм длъжна да обяснявам никому нищо. Отдалечавам се и сядам на една пейка в парка, докато чакам мъжа ми.

Не мога да престана да плача. Той каца и идва при мен с широка усмивка, казва, че е било фантастично преживяване. Продължавам да плача. Той ме прегръща и казва, че вече е минало и че не е трябвало да ме насилва да правя нещо, което не искам.

Изобщо не става дума за това, отвръщам. Остави ме, моля те. След малко ще ми мине.

Идва човек от помощния екип, за да вземе термо-костюмите и специалните обувки и да ни даде нашите дрехи. Правя всичко автоматично, но всяко мое действие ме връща в някакъв различен свят - онзи, който наричаме „реален" и където не ми се стои по никакъв начин.

Същевременно нямам избор. Единственото, за което мога да помоля, е съпругът ми да ме остави сама за малко. Той пита дали да не влезем в хотела, защото е много студено. Не, добре съм си тук.

Седя сама половин час и плача през цялото време. Благословени сълзи, които измиват душата ми. Най-накрая си давам сметка, че е време окончателно да се върна в действителността.

Ставам и отивам в хотела. След малко потегляме към Женева. Радиото в колата е пуснато и така не ни се налага да говорим. Постепенно започвам да усещам нетърпимо главоболие, но не знам от какво - може би кръвта отново е започнала да циркулира на местата, които преди това са били блокирани от отшумяващите събития. Моментът на свободата идва с болка, но то винаги е било така.

На мъжа ми не му се налага да обяснява снощните си думи. На мен не ми се налага да обяснявам днешните си усещания.

Светът е прекрасен.

Остава само един час до края на годината. Кметството реши да ореже значително разходите за традиционното новогодишно празненство в Женева, така че ще имаме по-малко фойерверки. Още по-добре - цял живот гледам фойерверки и те вече не събуждат в мен същото вълнение, както когато бях дете. Не може да се каже, че изминалите триста шейсет и пет дни ще ми липсват. Имаше много вятър, падаха мълнии, морето почти преобърна лодката, но накрая успях да преплувам океана и да стигна до твърда земя.

Твърда земя ли? Не, от никоя връзка не може да се иска подобно нещо. Онова, което най-бързо я убива, са тъкмо липсата на предизвикателства и усещането, че нищо ново не се случва. Трябва да се изненадваме взаимно.

Всичко започва с едно голямо празненство. Идват приятелите, бракосъчетаващият говори куп неща, които е казвал стотици пъти на другите сватби, където е бил ангажиран - като например това, че домът трябва да се построи върху скала, а не върху пясък. После гостите хвърлят ориз върху нас, а булката хвърля букета към неомъжените жени, които тайно са изпълнени със завист. Омъжените обаче знаят, че започва път, който съвсем не е като в приказките.

Постепенно действителността идва и се настанява в живота ни, но ние отказваме да я приемем. Искаме партньорът ни да си остане съвсем същият човек, който сме видели пред олтара, докато си поставяме халките. Сякаш можем да спрем времето.

Не можем. И не бива. Мъдростта и опитът не променят човека. Времето не променя човека. Само любовта го променя. Докато летях, разбрах, че любовта ми към живота и към Вселената е по-силна от всичко.