Пауло Куельо - Изневяра

Излизаме от бара и тръгваме към хотела. По пътя виждаме един хубав малък ресторант, но ние вече сме си направили резервация за друго място. Още е много рано и има табелка, която гласи, че вечерята се сервира от деветнайсет часа.

- Да изпием по още един джин.

Кой е този мъж до мен? Дали Интерлакен не е събудил някакви изгубени спомени? Дали не отворихме някоя страховита кутия?

Не казвам нищо. Но вече започвам да се страхувам.

Питам не иска ли да отменим резервацията си в италианския ресторант и да вечеряме тук.

- Все тая.

Все тая ли? Дали пък сега той не изпитва онова, което ми минаваше през главата, докато бях в депресия?

За мен не е „все тая". Искам да отидем в ресторанта, където имаме резервация. Същият, в който се врекохме в любов.

- Това пътуване не беше добра идея. Предпочитам да си тръгнем още утре. Имах най-добри намерения - да изживеем отново началото на нашата любов. Но дали е възможно? Разбира се, че не. Ние сме вече зрели хора. Сега живеем под напрежение, което тогава не съществуваше. Трябва да осигуряваме средства за образование, здраве и храна. Опитваме се да се забавляваме в края на седмицата, защото всички правят така, но тъй като не ни се излиза от къщи, смятаме, че нещо не ни е наред.

Аз никога нямам желание да излизам. Предпочитам да си стоя вкъщи и да не правя нищо.

- Аз също. Но какво да правим с децата? Те искат други неща. Не можем вечно да ги държим вкъщи пред компютъра. Затова се насилваме да ги заведем някъде, правим същите неща, които нашите родители са правили за нас, а бабите и дядовците ни - за тях. Един нормален живот. Ние сме семейство, изградено върху чувствата. И ако някой от нас има нужда от помощ, другият винаги е готов да направи възможното и невъзможното.

Разбирам. Като да пътуваме из място, пълно със спомени, например.

Поръчваме си по още един джин. Той мълчи известно време, преди да отвърне на коментара ми.

- Точно така. Но как смяташ, дали спомените могат да запълнят настоящето ни? Напротив, те ме задушават. Откривам, че вече не съм същият човек. Преди да дойдем тук и да изпием бутилката шампанско, всичко си беше наред. Сега си давам сметка, че изобщо не живея така, както мечтаех, когато дойдохме в Интерлакен за пръв път.

И за какво мечтаеше тогава?

- За разни глупости. Но си бяха моята мечта. Мислех, че мога да я осъществя.

Все пак, каква беше тя?

- Да продам всичко, което имам, да си купя яхта и да обиколя света с теб. Баща ми щеше да побеснее, че не вървя по стъпките му, но това нямаше да има никакво значение. Щяхме да спираме по разни пристанища, да работим каквото намерим, за да изкараме пари, с които да продължим нататък. И щом съберем достатъчно, да отплаваме отново. Да се срещаме с хора, каквито не познаваме, и да открием места, които не присъстват в туристическите справочници. Приключения. Единственото ми желание беше да имаме при-клю-че-ни-я.

Той поръчва още джин и го изпива толкова бързо, колкото никога преди не съм виждала да го прави. Аз самата спирам да пия, защото започва да ми се гади - до момента не сме яли нищо. Иска ми се да му кажа, че ако беше осъществил мечтата си, щях да съм най-щастливата жена на света. Но е по-добре да замълча, за да не го накарам да се почувства още по-зле.

- Тогава се роди първото ни дете.

Е, и? Навярно има милиони семейства с деца, които правят онова, за което си мечтал. Той се замисля малко.

- Не бих казал милиони. Може би хиляди.

Очите му се променят. Вече не изразяват агресия, а тъга.

- Има моменти, в които анализираме всичко - миналото и бъдещето си. Какво сме научили и какво сме объркали. Винаги съм се боял от тези моменти. Успявам да се самозалъжа, като си казвам, че съм направил възможно най-добрия избор, макар и с някои жертви от моя страна. Но не големи.

Предлагам да се поразходим.

Той удря по масата. Сервитьорката го поглежда стреснато. Поръчва й още един джин за мен. Тя казва, че барът затваря, защото след малко ще почне вечерята. И ни подава сметката.

Помислих си, че мъжът ми ще реагира. Но той вади портфейла си и хвърля една банкнота. Хваща ме за ръката и излизаме на студа.

- Страх ме е, че ако почна да се замислям сериозно за всичко онова, което съм могъл да бъда, но не съм бил, ще попадна в черна дупка...

Познавам чувството. Говорихме за него в ресторанта.

Той сякаш не ме чува.

- ... дълбоко в себе си ще чуя глас, който ми нашепва: „Всичко е безсмислено. Вселената съществува от милиарди години и ще продължи да съществува и след смъртта ти". Живеем в една микрочастица от гигантската мистерия и нямаме отговорите на въпросите, които си задаваме още от детството: Има ли живот и на други планети? Щом Бог е добър, защо допуска чуждата болка и страдание? Такива неща. А което е по-лошо, времето продължава да си тече. Често, без никаква видима причина, изпитвам невероятен ужас от това. Понякога се случва, докато съм на работа, докато шофирам, докато слагам децата да спят. Гледам ги с любов и със страх - какво ще стане с тях? Живеят в страна, която сега ни дава сигурност и спокойствие, но за в бъдеще?