Пауло Куельо - Изневяра

С парапланер? Аз нямам никакво намерение да скачам.

Консиержьт му подава някаква брошура. Там пише всичко.

- А как да стигнем до горе?

Мъжът обяснява, че не се налага да се качваме сами. Пътят е много стръмен. Достатъчно е да си запишем час и ще дойдат да ни вземат от хотела.

Не е ли много опасно? Да скачаме в нищото между две планински вериги, без никога да сме го правили преди? Има ли правителствен контрол по отношение на инструкторите и екипировката?

- Скъпа госпожо, работя тук от десет години и досега никога не съм виждал инциденти. Поне веднъж в годината и аз самият скачам.

Той се усмихва. Навярно е повтарял тази фраза хиляди пъти през последните десет години.

- Хайде.

Какво? Защо не скочиш сам?

- Мога да отида и сам, разбира се. Ти ще ме чакаш тук долу с фотоапарата. Искам и имам нужда да опитам това! Винаги ме е плашило. Вчера си говорихме за момента, когато всичко влиза в коловоза и вече не проверяваме докъде се простират възможностите ни. За мен вечерта беше много тъжна.

Знам. Той моли консиержа да ни запише час.

- Сега сутринта или следобед, когато може да видите залеза, отразен в снега наоколо?

Сега, отвръщам.

- За един или за двама?

За двама, ако е сега. Ако не ми остане време да мисля какво правя. Ако не ми остане време да отворя кутията, от която ще изскочат страховитите демони като например ужасът от високото, от непознатото, от смъртта, от екстремните усещания. Сега или никога.

- Имаме варианти за полети по двайсет минути, по половин и по един час.

Има ли полети по десет минути?

Не.

- От колко метра искате да скочите - от хиляда триста и петдесет или от хиляда и осемстотин?

Вече започвам да се отказвам. Нямаше нужда от цялата тази информация. Разбира се, че искам да скоча от колкото се може по-ниско.

- Скъпа, това няма никакво значение. Сигурен съм, че нищо няма да ни се случи, но иначе опасността е еднаква и от по-ниско, и от по-високо. При падане от двайсет и един метра, тоест от седмия етаж на сграда, последствията биха били същите.

Консиержьт се смее. Аз също се смея, за да скрия какво изпитвам. Как можеше да съм толкова глупава да си помисля, че някакви си четири-петстотин метра биха намалили опасността.

Консиержьт взема телефона и говори с някого.

- Имаме места само за скока от хиляда триста и петдесет метра.

Още по-абсурдно от страха ми преди малко е облекчението, което изпитвам сега. О, колко хубаво!

Колата ще е пред хотела след десет минути.

Намирам се на ръба на една пропаст заедно с мъжа ми и още пет-шест души. Чакам реда си. По пътя нагоре мислех за децата си и за риска да останат без родители... Тогава си дадох сметка, че няма да скачаме заедно.

Облякохме специални термокостюми и си сложихме каски. За какво са каските? За да се търкалям повече от километър надолу е непокътнат череп, ако се ударя в някоя скала, така ли?

- Каската е задължителна.

Чудесно. Слагам си каската - същата е като на велосипедистите по улиците на Женева. Не съм виждала нищо по-глупаво, но няма да споря.

Поглеждам надолу - встрани от пропастта има един заснежен склон. Ще мога да прекъсна полета още през първата минута, ще кацнем там и ще се върнем пеш. Не съм длъжна да стигна до края.

Никога не съм изпитвала страх от летенето със самолет. То винаги е било част от живота ми. Но когато сме вътре, не ни хрумва дори, че е същото като да скочиш с парапланер. Единствената разлика е, че металната капсула е като щит и ни дава усещането, че сме предпазени. Само това.

Само това ли? С моите оскъдни познания за законите на аеродинамиката се надявам, че е така.

Трябва да се убедя. Необходим ми е по-силен аргумент.

А по-силният аргумент е, че самолетът е от метал. И е много тежък. В него има куфари, хора, оборудване, тонове взривоопасно гориво. А парапланерът от своя страна е лек, спуска се с вятъра, подчинява се на природните закони - също като падащо от дървото листо. Така ми звучи по-смислено.

- Искаш ли да скочиш първа?

Да, искам. Защото, ако нещо се случи с мен, ти ще се погрижиш за децата ни. Освен това до края на живота си ще носиш вината за тая смахната идея. Ще си спомняш за мен като за вярната спътница, която винаги е била до съпруга си - в радостите, в приключенията, в рутината.

- Готови сме, госпожо.

Вие ли сте инструкторът? Не сте ли прекалено млад за това? Аз бих предпочела да скоча с вашия шеф, все пак ми е за пръв път.

- Скачам, откакто навърших позволената възраст, от шестнайсетгодишен. Скачал съм не само от тук, но и от други места по света. Не се притеснявайте, госпожо.