Пауло Куельо - Изневяра

Пред нас, в същия този океан, един орел се носи на крилете си, които контролират мистериозния му полет без никакви усилия. Къде отива? Дали просто не се забавлява и наслаждава на живота и красотата наоколо?

Имам чувството, че с орела сме в телепатична връзка. Инструкторът го следва, той ни води. Показва ни откъде да минем, за да стигнем още по-нависоко в небето. Изпитвам същото като през онзи ден в Нион, когато си представях как ще тичам, докато тялото ми не остане без никакви сили.

Орелът ми казва: „Ела. Ти си небето и земята, вятърът и облаците, снегът и езерата".

Струва ми се, че съм в утробата на моята майка, напълно сигурна и защитена, изпитвайки всичко за пръв път. Скоро ще се родя, отново ще се превърна в човешко същество, което стъпва с двата си крака върху лицето на Земята. Но в момента единственото, което правя, е да стоя в тази утроба, без да се противя, и да се оставя да ме отнесе някъде.

Свободна съм.

Да, свободна съм. Орелът има право, аз съм планините и езерата. Нямам минало, настояще и бъдеще. Познавам онова, което хората наричат „вечност".

За част от секундата се чудя дали всички скачащи изпитват същото. Но какво значение има това? Не искам да мисля за другите. Аз се нося във вечността. Природата общува с мен като е обично дете. Планината ме уверява: „Ти имаш моята сила". Езерата ми нашепват: „Ти имаш нашето спокойствие и умиротвореност". Слънцето ме съветва: „Грей като мен, остави се да стигнеш отвъд собствените ти предели. Слушай".

Тогава започвам да чувам гласовете, които от толкова време са в мен, но аз ги задушавах с обсебващите си мисли за самотата, със среднощните си кошмари, със страха, че всичко ще продължи постарому. И колкото по-високо се издигаме, толкова повече успявам да се отделя от себе си.

Намирам се в друг свят, където нещата са точно такива, каквито трябва да са. Далече от живота, пълен с неотложни задачи, непостижими желания, страдания и удоволствия. Нямам нищо и съм всичко.

Орелът се насочва към долината. С разперени ръце имитирам движенията на крилете му. Ако някой ме види в този момент, няма да знае коя съм, защото аз съм светлината, времето и пространството. Аз съм в друг свят.

А орелът ми казва: „Това е вечността". Във вечността не съществуваме, там сме само инструмент на Ръката, създала планините, снега, езерата и слънцето. Върнах се във времето и пространството до мига, когато всичко се създава, а звездите се разбягват в различни посоки. Искам да служа на тази Ръка.

През главата ми минават разни мисли, които не могат да променят усещанията ми. Умът ми е извън моето тяло и се е слял с природата. О, колко жалко, че с орела ще стигнем до парка пред хотела долу. Но няма значение какво ще се случи в бъдеще. Аз съм тук, в тази майчина утроба, направена от нищо и всичко.

Сърцето ми изпълва всяко кътче от Вселената. Опитвам се да си обясня всичко с думи, опитвам се по някакъв начин да запомня чувствата си в момента, но мислите ми веднага се губят в нищото, което изпълва всичко.

Моето сърце!

Преди виждах една огромна вселена, а сега вселената изглежда мъничка точка в сърцето ми, което е станало огромно колкото цялото пространство. Инструмент. Благословия. Умът ми се опитва да контролира нещата и да намери обяснение поне за част от онова, което изпитвам, но могъществото наоколо е по-силно.

Могъщество. Усещането за вечността ме изпълва с мистериозното чувство за мощ и всевластие. Аз мога всичко, включително да излекувам страданието в целия свят. Летя и говоря с ангелите, чувам гласове, разкриващи ми тайни, които скоро ще забравя, но в момента те са толкова истински, колкото е орелът пред мен. Никога няма да съм в състояние да обясня какво чувствам. Дори на самата себе си. Но какво значение има това? То е в бъдещето, а аз още не съм стигнала до там. Намирам се в настоящия момент.

Разумът ми отново изчезва и аз се изпълвам с благодарност. Поздравявам огромното си сърце, преливащо от светлина и сила, което може да обхване всичко минало и бъдеще от днес до края на света.

За пръв път чувам нещо - кучешки лай. Вече сме близо до земята и реалността отново се връща. След малко ще стъпя на планетата, където живея, но ще нося усещането за всички планети и слънца в сърцето си, което е по-голямо от цялата Вселена.

Искам да остана в това състояние, но мислите ми се връщат. Виждам нашия хотел вдясно. Езерата са скрити зад горите и малките възвишения.

Господи, не мога ли да остана така завинаги? Не можеш, казва орелът, който ни е отвел до парка, където след миг ще се приземим, и сега се прощава, защото е уловил ново топло течение, с чиято помощ ще се издигне без никакви усилия, без да маха с криле, а само като овладее вятъра е перата си. Ако останеш в това състояние, няма да можеш да живееш в този свят, казва той.