Пауло Куельо - Изневяра

Да, разбирам какво ми казва. Предполагам, че не сме единствените, които мислят за тези неща.

- Гледам как приготвяш закуската или вечерята и си мисля, че след петдесет години - или по-малко - един от двама ни ще спи сам в леглото и ще плаче всяка нощ, защото някога сме били щастливи. Децата ще са далече, пораснали. Онзи от нас, който ще е останал жив, ще е болен и вечно нуждаещ се от чужда помощ.

Том млъква. Продължаваме пътя си безмълвно. Едно рекламно табло пред заведение приканва на новогодишно празненство. Той го ритва ожесточено. Двама-трима минувачи ни поглеждат учудено.

Изумена съм и не казвам нищо.

- Извинявай, не биваше да ти говоря тези неща. Доведох те тук, за да се почувстваш по-добре, да избягаме от ежедневното напрежение. Но май прекалих с алкохола и се разприказвах.

Минаваме покрай група момчета и момичета, които разговарят оживено сред разпилени бирени кутии. Съпругът ми, който обикновено е сериозен и притеснителен, се приближава до тях и ги кани да пием заедно.

Младежите го поглеждат стреснато. Аз се извинявам и им казвам, че и двамата сме пияни, така че и една капка алкохол ще е катастрофална. Хващам го под ръка и продължаваме нататък.

Откога не съм правила това! Винаги той е бил този, който закриля, помага и решава проблемите. А днес аз се опитвам да го опазя да не се подхлъзне и да не падне. Настроението му пак се е променило, сега пее някаква песен, която никога не съм чувала - може би типична за този край.

Когато наближаваме църквата, отново се разнася камбанен звън.

Това е добър знак, казвам.

- Чувам камбаните, те ни напомнят за Бог. Но дали Той ни чува? Едва сме минали трийсет години, а вече не се радваме на живота. Ако не бяха децата ни, какъв смисъл щеше да има всичко?

Аз се каня да кажа нещо, но нямам отговор. Стигаме до ресторанта, където си бяхме разменили първите любовни обети. Вечерята минава тягостно - на свещи, в един от най-красивите и най-скъпи градове в Швейцария.

Когато отварям очи, навън вече е ден. Спала съм дълбоко, без да сънувам и без да се будя посред нощ. Поглеждам часовника - девет часът е.

Съпругът ми още спи. Отивам в банята, измивам си зъбите и поръчвам закуска за двама. Обличам халата и заставам до прозореца, за да убия времето, докато ни донесат закуската в стаята.

В този момент забелязвам, че небето е пълно с парапланери! Те кацат в парка пред хотела. Повечето хора не летят сами, а с инструктор зад тях, който направлява парапланера. Вероятно им е за пръв път.

Как може да са толкова луди? Дотам ли сме стигнали, че единственият начин да се спасим от скуката е да рискуваме живота си?

Още един парапланер каца на тревата. И още един. Приятелите им долу снимат всичко и се забавляват. Представям си каква е гледката отгоре, защото планините, които ни заобикалят, са много, много високи.

Въпреки че завиждам на всичките тези хора, никога не бих се осмелила да скоча.

Звъни се. Едно момче внася сребърен поднос, на който има вазичка с роза, кафе (за мъжа ми), чай (за мен), кроасани, топли препечени филийки, ръжен хляб, различни видове конфитюр, яйца, портокалов сок, местния вестник - всичко, което би ни доставило удоволствие.

Аз го събуждам с целувка. Не си спомням кога за последно се е случвало. Той се сепва, но веднага след това се усмихва. Сядаме на масата и се наслаждаваме на тези вкусни неща пред нас. Говорим малко и за снощното напиване.

- Смятам, че имах нужда от това. Но не приемай думите ми прекалено на сериозно. Когато балонът се спука, хората наоколо се стряскат, но той си е просто един спукан балон. Безобиден.

Иска ми се да му кажа, че съм се почувствала добре, като съм открила всичките му слабости, но само се усмихвам и продължавам да си ям кроасана.

Той също забелязва парапланерите. Очите му светват. Обличаме се и слизаме, за да се насладим на прекрасната сутрин.

Отиваме директно на рецепцията. Той казва, че ще си тръгнем още днес, моли да свалят куфарите и плаща сметката.

Сигурен ли си? Не можем ли да останем до утре сутрин?

- Сигурен съм. Снощи стана ясно, че е невъзможно да върнем времето назад.

Прекосяваме дългия коридор със стъклен покрив, за да излезем навън. В един проспект бях прочела, че някога тук е имало улица, но после свързали двете сгради, намиращи се една срещу друга. Очевидно туризмът процъфтява, въпреки че няма ски писти.

Но вместо да мине през главния вход, той тръгва наляво и се обръща към консиержа.

- Как можем да скочим с парапланер?