Татьяна Веденская: Изневяра в рамките на приличието

Всички хора имат някакви цели. Не са много тези, които живеят на този свят просто така, без да мислят какво искат да постигнат. Може би само светците и бездомните скитници, които спят по гарите. Макар че едните може би са близки роднини на другите. И едните, и другите следват пътя си. Мъже, запушете си ушите! Доколкото ми е известно, ви става лошо от скука, когато чуете думите „карма", „вътрешно аз" или „път към себе си". Между другото — напразно. Последното е доста добро магазинче, където се намират сувенири за всички житейски ситуации. Но да се върна на целите. Не трябва да се мисли, че светците живеят безцелно. Просто ние, грешниците, не сме в състояние да разберем техните цели. Това е. Ние живеем прагматично и мечтаем:

а) да съберем пари за кола; б) да избягаме от работа (без да ни хванат) или в) да намерим начин да си купим обувки в „Саламандър", без мъжът ни да разбере.

Ако трябва да сме честни, дори изпиването на бутилка водка в компания може да бъде цел. Аз имам няколко глобални цели в живота си. Както и много второстепенни. Основната ми цел, както и на всяка умна съвременна и политически грамотна жена, е да опозная себе си и света. Засега единствените начини за постигане на тази цел са психоаналитичните разпивки с приятелки и решаването на всички възможни психологически тестове в списанията и в интернет. И затова мога да кажа, че не съм напреднала много по пътя на себепознанието и на опознаването на света. Втората ми главна цел е постигането на щастие в любовта, тя също според мен е валидна за всички жени. Тази цел е постигната, тъй като съм омъжена от четири години. И всичките четири години на брака ми са успешни и щастливи. Толкова успешни и щастливи, че на моменти направо ми доскучава.

— Полинка, ти си пълна глупачка. Не цениш щастието — ми казваше най-добрата ми приятелка Динка, чиито главни и второстепенни цели приличат на моите. Обикновено опознавах света и себе си в нейната къща.

— Оценявам всичко — оправдавах се аз. И наистина беше така. Но като куче не можех да изразя с думи до каква степен мъжете и конкретно моят мъж не отговарят на дълбочината на духовните ми потребности. Наистина преди четири години Костя (това е мъжът ми) ми се беше сторил отговорът на всички мои молитви наведнъж и поотделно. Беше сериозен, не говореше много, с чувство за отговорност, с добра работа и с красиви тънки черти на умното лице. Ухажваше ме усилено. Подаряваше ми необходимите количества цветя и билети за театър и винаги навреме произнасяше важните думи: „Скъпа, защо не се оженим." Останалото благополучно си го измислих сама. Успях да си въобразя, че отношенията ни с Костя са близки и задушевни. И как да не бяха. Един път цяла нощ обсъждахме морфологията и фонетиката на руската нецензурна реч.

— Това не е достатъчно — предупреждаваше ме Динка Дудикова, песимистка за всичко, което не се отнасяше до нея.

— Не е така, той е чувствителен, внимателен и щедър! — уверявах приятелката си (и себе си едновременно). Постигнах успех в това начинание, но животът слага всичко по местата му. Оказа се, че букетите, бонбоните и билетите за театър са част от арсенала на Костя за завоюване на жената на мечтите му (мене).

— Скъпа, защо да ходим на театър. Тази вечер по първа програма е предаването на Познер [1] Владимир Познер, съветски, руски и американски телевизионен водещ и журналист. — бел. прев. — смая ме той почти веднага след края на прекрасния ни меден месец на Червено море. Това пътешествие сложи край, ако мога така да се изразя, триумфално сложи край на всичко прекрасно в нашите отношения. След това дойде ред на суровите делници. Оказа се, че Шампионската лига интересува мъжа ми много повече, отколкото премиера в театър „Съвременник" и че Константин Яковлевич е доста затворен и изобщо не е склонен да води дълги и задушевни разговори по цяла нощ. И не само това, ами не можеше да понася дългите нощни разговори, дори когато не участваше в тях.

Телефонните разговори също го дразнеха.

— Скъпа, трябва да ставам рано. Не можете ли с Дина да обсъдите утре какъв мръсник е шефът й?

— Ти не разбираш! — възмущавах се аз. — Шефът на Динка е истински негодник!

— Да бе, наистина е крайно подло да искаш от служителите си да работят — смееше се мъжът ми.