Татьяна Веденская - Изневяра в рамките на приличието

В такива моменти разбирах защо повечето от неомъжените ми приятелки ме гледаха едновременно съчувствено и злорадо в деня на сватбата ми.

— Ако знаеше какво е предменструален синдром, нямаше да говориш така — използвах аз последния си аргумент. Само че мъжът ми не смяташе, че женските проблеми заслужават внимание. Но мина много време, преди да го разбера. И да го приема.

— Ти си мъжки шовинист! — крещях аз и горях от желание да строша някоя чиния в пода.

— Ако искаш, мога да ти дам пластмасова. — спокойно ми предложи той. — Понеже после ще съжаляваш за счупената.

— Нека! — Обидено отговарях аз.

— Типично за теб! Първо правиш глупости, без да мислиш за последствията, а след това ридаеш, докато събираш счупените парченца — доволно възкликваше Костя и се отправяше към телевизора да гледа безкрайните си „Новини". Аз веднага започвах да се прозявам и отивах с телефонната слушалка в тоалетната. Кесаревото на кесаря, а на мен, моето. Динка ме подкрепяше, доколкото може. Тя ми казваше, че семейното щастие се постига с годините. Че трябва да приемам хората такива, каквито са и че това не е престъпление. Не можеш да споделяш с жена си всичко най-съкровено, без значение, че тя е готова да те изслушва всеки ден.

— Добре де, темерут е, и какво от това?

— Права си — кимах аз.

В края на краищата, след като нощем, докато заспивам, изпитвам странен и необясним трепет, когато погледна спящия Костя, значи във всичко това има някакъв смисъл. Освен това той е умен, надежден, печели добре и като цяло иска същото, за което мечтая аз.

Моята мечта е съвсем конкретна. Мечтая за жилище в Москва. Цел, абсолютно разбираема за всички, които навремето са дошли да покоряват столицата в търсене на по-добър живот. На мен това ми се случи преди десет години. Напуснах родния си дом в легендарното градче Петльово във Владимирска област и пристигнах на Курската гара.

— И как е? Успя ли да си уредиш живота? — ме питаше майка ми по време на кратките визити на нашето семейство в историческата ми родина. Преди сватбата с Костя си ходех вкъщи по-често, но тъй като съпругът ми беше едновременно естет, циник и песимист, още във влака правеше такава физиономия, че нямах сили да издържа родния колорит в неговата компания повече от два дни.

— Разбира се, мамо. Много съм щастлива. Само да можехме да си купим жилище — въздишах аз. И между другото, не си кривях душата. Всеки, който се е опитвал да се устрои в Москва, град, лишен от състрадание, ще разбере за какво говоря. Жилището е стабилност, надеждност, увереност в утрешния ден. Вътре в себе си като баласт носех спомените за десетки премествания, всяко от които беше по-трудно от предишното. За десетките безлични и грозни квартири под наем, които пазеха отпечатъците на всеки прекрачвал прага им.

И затова главната ми и най-трудна цел (сигурна съм, че е по-трудна дори от това да опозная себе си) беше покупката на жилище.

По този въпрос майка ми обаче беше на друго мнение.

— Родете си детенце — мечтаеше тя. — А всичко останало ще се нареди.

— Какви ги говориш? Не е сега моментът! — плашех се аз.

Макар че тази година щях да чукна трийсетака, биологическият ми часовник беше спрял под тежестта на трудовите, жилищните и личните ми проблеми.

— Ти си знаеш — въздишаше майка ми.

След това по традиция всички заедно отивахме на гробището да почетем паметта на прабаба ми, която беше прекарала целия си живот близо до майка ми в село Леоново. Баба ми, която обичаше да се оплаква от здравословни проблеми, доживя до деветдесет и три години и умря от задушаване. Беше забравила поради старост и склероза да отвори отдушника на комина и заспа завинаги.

— Почивай в мир — пускаше по една сълза майка ми.

Моите спомени, свързани с Леоново, бяха изключително противоречиви. Баба ми за мое добро ме държеше крайно строго и ме караше да плевя градината. И досега при вида на разорана земя ми се повдига. Но пък вечер ми четеше най-приказните приказки на света и ме черпеше с най-вкусното млекце направо от кравата. Това си имаше своята незабравима прелест.

Виж, на Костя обаче тази носталгия му беше крайно чужда. Той ни придружаваше само от възпитание с лице на мъченик. Но всеки негов поглед ми казваше, че по-късно вкъщи ще си платя за всичките му страдания.

— Там мирише на оборски тор.

— И какво от това?

— Кално е. Изцапах си костюма.

— Трябваше да внимаваш.

— Аз съм достатъчно внимателен. Дори на някой строеж е по-чисто, отколкото в твоето Петльово — хленчеше Константин, докато си носеше драгоценния костюм на химическо чистене.