Татьяна Веденская - Изневяра в рамките на приличието

Не знам дали ви казах, че той е мрънкало. Не съм ли? Ами така е, освен всичко останало мъжът ми се оказа и мрънкало. Това е положението. Семейният живот ми се хилеше с широка белозъба усмивка.

Но тъй като мъжът ми не пиеше (за разлика от мен, между другото), не пушеше, беше подреден до педантичност (което можеше да е ужасно, ако и аз самата не бях маниакална чистница) и харчеше за семейството голяма част от спечелените от него пари, всички околни смятаха брака ми за изключително успешен.

Най-потресаващото е, че двамата с мъжа ми можехме да прекараме цяла вечер вкъщи, без да си кажем и дума. („подай ми солницата" не се брои), но бракът ни се смяташе за успешен.

— Какво искаш? — уморено ме питаше Дудикова, с която, ако мога така да се изразя, изживявах истинския си духовен живот. — Да ти сипя ли?

— Сипи ми — съгласих се аз. — Толкова много ли искам? Просто ми липсва внимание. С него сме си като чужди.

— Няма как да живееш с някого четири години и да сте си чужди. Помисли сама — призоваваше ме приятелката ми да бъда разумна.

— Мисля — кимнах й аз. — Това означава, че мъжът ми е уникален тип. Ние с него сме неизлечимо далече един от друг. Смъртоносно далече.

— Ами, разведи се — внимателно ми предложи Динка.

— Какво?! Да не съм луда — изплаших се аз. — А и освен това преди се обичахме толкова много.

— Така ли? И къде се дяна тая любов? — с право се чудеше Динка.

Това между впрочем беше добър въпрос. Някога много отдавна като малка си обещах, че ще бъда честна поне със самата себе си. Това обещание често ми е създавало проблеми, защото невинаги се държа прилично. Много пъти ми се е налагало честно да си признавам, че в някакъв момент съм се държала като кучка или пък, че някой е напълно равнодушен към мен и аз само си фантазирам разни неща. Един път дори ми се наложи да си призная пред себе си, че изобщо не заслужавам повишението на заплатата, за което моля и дори настоявам, и което категорично ми отказваха.

Така че сега ми се наложи честно да си призная, че така и не разбрах доводите, които накараха моя Костя да се принизи до скромната ми персона и да се ожени за мен. Дълги години преди това той е бил крайно придирчив и дори се е целувал с бившите си приятелки през презерватив. Отначало си мислех, че причина за това е неземната любов, но скоро започнах да се съмнявам. Защо тогава вечер Костя дори не ме поглежда? Но пък живо се интересува какво съм сготвила за вечеря. Защо не го интересува какво мисля и какво ме вълнува, но пък се тревожи изчистила ли съм жилището, извела ли съм кучето ни и прибрала ли съм се навреме вкъщи.

Приличие! Иска да спазвам приличие. Харесва му, че съм внимателна, изпълнителна, готвя вкусно и разхождам кучето. Което, между другото, взе той.

— И какво? Какво лошо има? — учудваше се Костя, когато все пак успявах да го въвлека в някакво подобие на откровен разговор. — Да не би да предпочиташ да водиш скандален живот?

— Ти не ме разбираш! — отчайвах се аз.

— Какво толкова има за разбиране? — чудеше се той.

Така живеехме. Само не си мислете, че „успешният" ни брак е поредица от скандали. В действителност те бяха крайно редки. През останалото време си живеехме като гълъбчета. Костя ходеше на работа, а аз — у Динка в петъците и по всяко друго време, когато успеех да си намеря повод да пресека целия град. Веднъж помолих Костя да си наемем квартира в „Марино", близо до Динка, но Костя (очевидно нарочно, за да ме дразни) каза, че в „Марино" екологичната обстановка е отвратителна и взе квартира в „Младост". Аз мятах гръм и мълнии, но никой не се интересуваше и сега ми се налагаше да минавам по цялата дължина на подземния град на машините (точно като в „Матрицата") или да търся някакъв компромис.

— В „Кофи Хауз"?

— Аха — кимах аз, защото това си беше наш таен компромис, за който Костя дори не подозираше.

Никога няма да го посветя в съвместните ни обеди с Динка. Много добре го познавам и знам, че само да усети, че прекарваме цял час заедно, и то в средата на работния ден, веднага ще иска да обядвам с него. А аз предпочитам приказливите обеди с Дина.

Нали трябва да обсъдя с някого текущите проблеми. Днес имах страшно наболяла тема.

— Какъв живот е това? — дразнех се аз, защото наближаваше лято — сезонът на отпуските и удоволствията, а Костя за пореден път ми съобщи радостната новина, че това лято най-вероятно няма да можем да отидем в чужбина.

— Защо не заминем без него? — внимателно предложи Дудикова.