Татьяна Веденская - Изневяра в рамките на приличието

— Скъпа, не ти ли се струва, че преувеличаваш? — иронично повдигна вежда Костя, след като изслуша тирадата за моята самостоятелност.

— А на теб не ти ли се струва, че си ми устроил непоносим живот? — изплашено се заинатих аз.

— Мисля, че преживяваш някаква криза. Защо не отидеш на психолог? — предложи ми съпругът ми.

— Смяташ, че съм си загубила ума, така ли? — минах аз на ултразвукови честоти.

— Не мисля, че изобщо някога си го имала — заяде се мъжът ми, доволен от остроумието си. Всъщност, всичко започна от този момент. Отидох в Болшой театър. Гордо изслушах цялата опера, като през цялото време не бях в състояние да прогоня мисълта, че Костя е сам вкъщи, а аз си гледам кефа. Но все още виждах насмешливото му лице и цялата ми същност жадуваше за възмездие.

— Хубав ли беше спектакълът? — сънено попита съпругът ми, когато се прибрах.

— Прекрасен! — вбесих се аз и го замерих с програмата.

На какво прилича това?! Толкова да не се интересува от мен, че изобщо да не изревнува. Ръкавицата беше хвърлена и аз я приех. Светският живот, който бях успяла да позабравя през последните четири години, се стовари върху мен с вълна от купони, безсъница и главоболие. Мъжът ми търпеше стоически. Или по-скоро приличаше на човек, на когото изобщо не му дреме. Коя жена ще изтърпи такъв мъж?

— Ама че негодник! — подкрепяше ме Динка с всички сили.

Решихме, че трябва да използваме всички средства за реанимация на брака ми и предприехме крайни мерки. Започнахме да обсъждаме възможността да заминем заедно в отпуска. Решихме, че ако Константин и на това не обърне внимание, значи нещата са много зле. Любовта е отлетяла завинаги и трябва да си купя нови сандали. Тоест нов мъж.

— Какви ги говориш? — крещеше за мое голямо удоволствие Костя. — Какъв Египет?! Каква Динка?! Да не съм й чул името повече! Съвсем си се самозабравила! Да не искаш да те връзвам вкъщи?

— Как смееш? — само проформа се възмутих аз. — Аз съм голяма, самостоятелна и разумна жена…

— Тия ги приказвай на твоята Дина!

— Ще й ги кажа! — обърнах се аз.

Само че обидата ми изчезна яко дим, защото Костя направи точно това, което очаквах от него. Вече бях готова отново да започна да мълча с него вечер („подай ми солницата" не се брои), но оставаше един последен купон, на който бях поканена и който решихме да не отменяме с чисто възпитателна цел. Да се научи! Беше купон по случай Деня на победата в службата на Динка, в медицинския център, където тя беше главен счетоводител.

— Само не закъснявай — любезно ме помоли Костик и нежно ме целуна. (Явно не беше забравил, че за малко да замина на почивка с приятелка.)

Веднага ми се прииска да захвърля всичко и да си остана с него вкъщи. Изведнъж почувствах някаква неприятна тежест в долната част на корема, както и в областта на слънчевия сплит. При хората с развито шесто чувство като мен това се нарича интуиция. Народът го казва по-просто. „Почувства го със задника си." Имаше нещо неправилно в тоя купон в динкината работа, но беше късно да се отказвам. Пък и мъжът ми, който имитираше загриженост, ме наметна с шлифера и с такава скорост хукна към телевизора, че разбрах, че не само не е против, ами е направо за. Така понякога се отправяме на среща със съдбата си. Струва ни се, че просто отиваме на купон. А всъщност сме вече с единия крак в… не, не в гроба, а в… но всичко по реда си.

Ние, жените, когато започнем да разказваме за проблемите, които са ни се струпали на главата, го правим максимално подробно и последователно с отстъпления и ремарки, достойни за гениален писател. И така потеглих на купон.

Забелязвали ли сте, че всички лекари гледат отвисоко на нас, простите смъртни. Това не е толкова очевидно в градските поликлиники, където персоналът е изтощен от огромните опашки, от микроскопичните заплати и от нуждата да промени нещо в живота си. Ако се опитате да попитате: „Наистина ли ще оздравея?" Ще ви погледнат с такъв поглед на извънземни, носители на висшата истина, че ще ви остане само да поемете към изхода и възпитано да се извините. В платените клиники, обратното, лекарят ще бъде самата любезност и на всяка цена ще ви каже, че със сигурност ще се оправите, но… само ако слушате личния си оракул (демек — него) и изпълнявате всичките му предписания. Безпрекословно. Платеният лекар е като вълшебник, който вярва, че владее древна магия и е способен да излекува всички болести. В арсенала му има приказни хапчета, бронебойни микстури, превантивни масажи и цял куп други непонятни за хората специални средства. На лекарите не им е присъща алчността, те не мислят за пари (защото за парите вече са помислили на регистратурата). Те просто си изпълняват дълга. Но магията се разрушава, ако противно на очакванията болестта не минава. И в този момент влиза в сила докторският арсенал. Защото трябва максимално подробно и изчерпателно да се обясни защо няма резултат.